Определение № 44 от 23.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 171/2016 г.

Старозагорският районен съд е повдигнал пред ВКС спор с окръжния съд в същия град, за родовата (предметна) подсъдност на дело. Спорът е основан на чл.44 във връзка с промяната в чл.35, ал.2 от НПК от 2015 год. (ДВ, бр.42 от 9 юни с.г.), според която делата за престъпления по чл.220 НК са станали подсъдни като първоинстанционни на окръжните, вместо на районните съдилища. Спорното дело е за такова престъпление и по него първо е била постановена присъда от Радневския районен съд – 19 от 11 юни 2015 по нохд 286/2013 год., но на 12 октомври с.г. тя е била отменена от второинстанционния (въззивен) Старозагорски окръжен съд. След връщането на делото за ново разглеждане в РРС той не е могъл да образува състав, който да го разгледа, и затова ВКС го изпратил на СРС. Последният тогава за първи път преценил, че делото е вече подсъдно на СОС като първа инстанция и на свой ред го изпратил по компетентност на Старозагорската окръжна прокуратура. Прокурор от тази прокуратура е протестирал обаче преценката на СРС, а СОС отменил определението на СРС, с което делото било изпратено в окръжната прокуратура; СОС върнал делото за разглеждане в СРС и така се стигнало до сегашния спор за подсъдност пред ВКС. В писменото си становище по спора пред ВКС прокурорът от Върховната касационна прокуратура е приел, че след промяната в родовата подсъдност на делото, то вече е подсъдно на СОС. ВКС намери, че разглеждането на делото трябва да продължи в СРС. Промяната в родовата подсъдност на делото е уредена в § 30, ал.1 от преходните и заключителните разпоредби на цитирания по-горе ЗИДНПК, а тази уредба не е позволявала на СРС да повдига спор за подсъдност със СОС. По смисъла на разпоредбата „неприключено” (незавършено) е било тогава не само делото на РРС, но евентуално и всяко следващо, оставащо в съдебната фаза дело със същия предмет, докато последното завърши с „влязла в сила присъда […] или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване” (цитирано заради аргумента, който съдържа, от чл.24, ал.1, т.6 НПК). Вярно е, че СОС е провел една твърде спорна от гледна точка на НПК процедура по протеста на прокурора от СОП, но и самият СРС търпи критика (освен за неправилното позоваване на ТР 3/16-15-ОСНК) във връзка с оспореното преди това възлагане на делото от страна на ВКС. Последният – състав на ІІІ н.о., по чнд 1458/2015 е променил местната (териториалната) подсъдност по делото при действието цитираните промени в НПК; ВКС не ги е обсъждал изрично, но след като се е произнесъл с определение № 123 от 23 ноември 2015 год., не е имало как да не ги съобрази, и – ако СРС е прав – е трябвало още тогава да изпрати делото не на него, а на СОС (нещо повече, ако СРС е прав, и СОС е трябвало не да връща делото за ново разглеждане в РРС, а също да съобрази вече влезлите в сила промени в чл.35 НПК и в пълно противоречие с тях да приеме сам да разгледа делото, като междувременно станало родово подсъдно нему). Ръководен от изложеното, ВКС-І н.о.