Определение № 462 от 24.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд, постановено на 15.11.2012г. по гр.д.№390/2012г.,с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това са отхвърлени като неоснователни исковете на [община] срещу Д. В. В.,Вяра В. П.,Б. Л. Д.,К. П. К., Ц. К. В.,Е. Й. И. и А. Г. С. за заплащане на сумата 998000лв.,предявена като частичен иск от общо 2649028лв. на основание чл.72,ал.1 ЗС и представляваща увеличената пазарна стойност на извършени от нея подобрения през периода 17.09.1991г. до 11.01.2008г. в имот,намиращ се в [населено място], [улица],за заплащане на сумата 500лв.,предявена като частичен иск от общо 40328.38лв. на основание чл.72,ал.2 ЗС и представляваща необходими разноски за запазване на имота през същия период и за признаване правото да задържи имота на основание чл.72,ал.3 ЗС. Със същото решение [община] е осъдена да заплати на Д. В. В.,Вяра В. П.,Б. Л. Д., К. П. К.,Ц. К. В.,Е. Й. И. и А. Г. С. общо сумата 370470.60лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на недвижим имот,находящ се в [населено място], [улица] за периода 31.01.2008г. до 29.12.2008г., законната лихва върху главницата за същия период в размер на 23889.33лв., законната лихва върху главницата от 29.12.2008г. до окончателното изплащане на основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за основателността на претенциите на общините за извършени подобрения преди влизане в сила на §7,т.6 ПЗР на З. в държавни имоти,чието право на собственост е преминало върху общините по силата на закона и дали правоприемството по отношение на правото на собственост ex lege включва правоприемство и по отношение на дължимите обезщетения за извършени подобрения,за който поддържа,че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на съдебна практика, както и по въпроса длъжен ли е съдът,след като констатира,че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец да обсъди и се произнесе по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разноски в качеството му на недобросъвестен владелец или държател,по който поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Б. Л. Д.,В. В. П., К. П. К.,Д. В. В.,Ц. К. В.,Е. Й. И. и А. Г. С. изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в жалбата съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване,като съображенията за това са следните: [община] е предявила искове за заплащане на стойността на извършени в реституирания на ответниците недвижим имот подобрения от отчуждаването му /31.12.1972г./ до влизане в сила на реституционното решение /02.01.2008г./,както и за направени разноски за запазване на вещта,като е поискала да й бъде признато и право на задържане до заплащане на подобренията и разноските. В обжалваното решение въззивният съд е приел,че в периода от 31.12.1972г. до 16.09.1991г. процесният имот е бил държавна собственост по силата на извършено отчуждаване от праводателя на ответниците-физически лица и за този период всички твърдяни подобрения за извършени от името и за сметка на държавата,тъй като през този период общинска собственост като форма на собственост не съществува. Прието е, че за този период разноски за извършването на подобрения ОбНС, респ. [община] не са правили,тъй като са били разходвани държавни средства. Изложени са също и съображения,че претенцията за заплащане стойността на извършени подобрения в недвижим имот е частен случай на основния принцип в гражданското право за недопустимост на неоснователното обогатяване,както и че разместването на имуществени блага настъпва между обогатилия се собственик и лицето,извършило подобренията,като активно легитимиран да търси обезщетение е подобрителят, който е изразходвал собствени средства за подобряването на имота, в случая-държавата. С оглед на това е прието,че за периода 31.12.1972г.-16.09.1991г. [община] не притежава активна легитимация да търси за плащане на подобрения по чл.72,ал.1 ЗС и предявеният иск за този период е неоснователен. Прието е,че [община] притежава качеството добросъвестен владелец за периода 17.09.1991г.-20.08.1992г.,т.е. до датата на подаване на заявлението за възстановяване собствеността на ответниците,като в това й качество й се дължат само подобренията в имота,направени през този период. За извършените след подаване на заявлението за възстановяване на собствеността подобрения е прието,че [община] не може да се счита за добросъвестен владелец или приравнен на него подобрител,защото е знаела,че имотът подлежи на възстановяване. Прието е обаче,че за периода, през който [община] е имала качеството добросъвестен владелец,не е установено да са били извършени претендираните подобрения /надстрояване и пристрояване на съществуваща отчуждена сграда/, поради което и претенцията за присъждането им за този период е неоснователна. Прието е,че за периода от 20.08.1992г. до 02.01.2008г. [община] има качеството на недобросъвестен владелец,разполагащ с правото на иск по чл.73 ЗС,какъвто обаче не е предявен и по който поради тази причина не следва да има произнасяне. Изложени са съображения,че е недопустимо произнасяне по претенция с правно основание чл.73 ЗС,каквато не е предявявана и защита по който ищецът може да получи в друго производство. По отношение на претенцията за присъждане стойността на заплатените 165кв.м. от съседни дворни места,която площ е била присъединена към процесния имот след отчуждаването е прието,че подобно присъединяване не представлява подобрение по смисъла на чл.72,ал.1 ЗС,както и че заплащането на стойността му е било извършено от държавата,а не от [община],поради което и тази претенция е неоснователна. Според настоящия състав са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради липса на трайно установена съдебна практика и с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване по въпроса дали основаното на разпоредбата на §7,т.6 ПЗР З. правоприемство по отношение правото на собственост включва правоприемство и по отношение на обезщетенията за подобренията, извършени в отчуждените и подлежащи на възстановяване имоти преди влизане в сила на §7,т.6 ПЗР З.. Неоснователен е доводът на ответниците по касационна жалба,че по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска,доколкото е налице съдебна практика по този въпрос. Действително в представените от ответниците по касационна жалба съдебни актове е прието,че задълженията за заплащане на подобренията възникват в тежест на лицето,което притежава собствеността върху имота по времето,когато те са били извършени и не следват имота в ръцете на последващ собственик,който придобива същия имот след това,независимо от основанието за последващото придобиване на собствеността. Прието е,че с подобренията се обогатява лицето,което е имало качеството на собственик към момента на извършването на подобренията по аргумент от чл.92 ЗС и затова именно това лице,а не неговите частни правоприемници,дължат заплащане на подобренията,като последващият приобретател не замества предходните собственици за задълженията им към подобрителя на имота за извършените от него подобрения в имота по времето преди придобиване на собствеността върху имота /решение №79/05.02.2009г. по гр.д.№5723/2007г. на ІІІ ГО на ВКС/; че владелецът /добросъвестен или приравнен на добросъвестен при условията на чл.70,ал.3 ЗС/, който подобрява имота,при отстраняването му обеднява за сметка на собственика,тъй като подобренията като принадлежност на главната вещ на основание чл.97 ЗС или ако става въпрос за постройки при условията на чл.92 ЗС,остават притежание на собственика на вещта /земята/, поради което и пасивно легитимирано да заплати обезщетението на неоснователно обеднилия се е лицето,което е било собственик към момента на обедняването /решение №1162/18.11.2008г. по гр.д.№4998/2007г. на ІІ ГО на ВКС/; че приобретателят на недвижим имот не е пасивно легитимиран по иска за подобренията,извършени в него преди прехвърлянето му, тъй като задължението за обезщетяване на подобрителя е възникнало в лицето на бившите собственици на имота, които следва да отговарят за заплащане стойността на подобренията / решение №2349/29.12.1995г. по гр.д.№2926/1994г. на ІV ГО на ВС/. В тези съдебни актове обаче е разглеждан само въпросът за пасивната процесуална легитимация при извършвани прехвърлителни сделки с имот,в който са правени подобрения,но не и въпросът дали лице, което е придобило собствеността от извършилия подобренията може да претендира заплащане на стойността им от последващ приобретател и то в хипотеза,при който към момента на извършване на подобренията извършилото ги лице е притежавало собствеността върху имота,т.е. имало е качеството “собственик”. Въпросът възможно ли е общината да претендира стойността на извършените след отчуждаването на имота подобрения,доколкото към момента на възстановяване на собствеността тя е носител на правото на собственост по силата на §7,т.6 ПЗР З. или и в тази хипотеза само държавата може да иска заплащането им, не е бил разрешаван в посочените от ответниците съдебни решения. По въпроса дали съдът е длъжен,след като констатира,че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец,да обсъди и да се произнесе по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени необходими разходи в качеството му на недобросъвестен владелец или държател в представените от касатора решения на тричленни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК е прието следното: В решение №129/13.07.2011г.,постановено по гр.д.№72/2010г. на І ГО на ВКС е прието,че въпросът за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон,която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба,като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация,а е длъжен сам да определи правното основание на иска. Прието е,че при ликвидация на облигационни отношения,породени от извършен от подобрителя ремонт в чужд имот е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество той го е извършил. В решение №359/21.07.2010г.,постановено по гр.д.№1205/2009г. е прието, че ако съдът констатира недобросъвестно владение при установените от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност,той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание /чл.74,ал.1 ЗС/ въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска по чл.72,ал.1 ЗС. С оглед на това според настоящия състав следва да бъде допуснато касационно обжалване и по този въпрос,за да бъде извършена преценка дали даденото в тези две решения разрешение може да намери приложение и в настоящия случай. Доколкото обаче конкретни въпроси са поставени от касатора само досежно предявените от него искове, касационното обжалване следва да бъде допуснато само по отношение на онази част от въззивното решение, с която тези искове са отхвърлени. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение