Определение № 476 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 15 от 13.02.2020 год. по в. гр. д. № 653/2019 год. Апелативен съд - Варна, като въззивна инстанция, е потвърдил решението на Окръжен съд - Варна № 355 от 22.03.2019 год. по гр. дело № 2295/2017 год., с което се отхвърля предявеният от И. Г. М. срещу З. Г. К. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на правото му на собственост върху недвижим имот, за който твърди, че го е придобил по давностно владение, упражнено в периода 2004 - 2017 год., а именно: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008 год. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], в. з. „Т.“, ул. „25“, № 3, целият с площ от 1526 кв. м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс. Въззивното решение се обжалва в срок от И. Г. М., чрез адв. А. Г. от АК - В., с твърдение за наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, по въпросите: 1. „Поражда ли действие договор за наем, сключен при отлагателно условие, което никога не се е сбъднало съобразно чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗЗД?“; 2. „Допустимо ли е да се предявят чужди права пред съд въпреки изричната императивна забрана на чл. 26, ал. 2 ГПК?“ и 3. „Кои действия на собственик прекъсват давността на владелеца съобразно чл. 116 ЗЗД?“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответницата по касационната жалба З. Г. К., чрез адв. И. В. от АК - В. и третото лице - помагач на страната на ответника „Антарес Инвест“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. К. Д. от АК - В., в които се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е бивш съпруг на Е. Н. М., починала на 25.08.1982 год., която е дъщеря на Ф. Д. В. /починала на 04.12.2003 год./, съответно баща на Г. И. М. – единствен законен наследник на Ф. В.. Съгласно мотивите на въззивното решение, последната е продала процесния имот на Г. Д. К. /баща на ответницата/, което се удостоверява от приложения по делото нотариален акт № 150, т. VІ, дело № 1432/1958 год. на народен съдия в гр. Варна. Прехвърлянето на собствеността се потвърждавало още от представения от ответницата протокол от 01.09.1967 год. на комисия по § 85 от ППЗПИНМ за оценка на недвижимите имоти, отредени със заповед от 28.08.1967 год. на ИК на ГНС за разширение на пътя В. – к. „Д.“, в който е посочено, че за 225 кв. м. от имот № * /оценен като нива/, собственост на Г. Д. К., му се дължи обезщетение от 264 лева, а както и от обстоятелството, че имотът е одържавен от и впоследствие собствеността върху него е възстановена именно на Г. Д. К., като последният е въведен във владение от инспектор към отдел „КР“ на община Варна. В тази връзка въззивният съд се позовава и на решение № 1/24.07.12 год. по гр. д. № 777/10 год. на ВКС, І г. о., с което окончателно е отхвърлен предявеният от Ф. Д. В. /починала в хода на процеса и заместена от своя внук Г. И. М./ срещу Г. Д. К. ревандикационен иск. Съдът е отчел обстоятелството, че това решение не обвързва ищеца в настоящото производство И. Д. М., но е приел, че косвено изключва твърдението му, че неговата тъща Ф. В. му е предала владението, като е „зарекла“ на смъртния си одър, че имотът ще остане за него. Отделно от това, съдът е приел, че твърденията на ищеца за установяване на фактическа власт върху имота се изключват и от останалите събрани по делото доказателства, свидетелстващи за упражняването на владение от страна на ответницата, а преди това - на нейния наследодател. Предвид изложеното и като е достигнал до извод, че ищецът не установява по несъмнен начин фактическата власт върху процесния имот да му е била предадена от неговата тъща преди смъртта й, нито самият той да е установил явно, непрекъснато, необезпокоявано и безсъмнено владение в предвидения в чл. 79 ЗС необходим период от време, то предявеният установителен иск за собственост се явява недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. При така установените от въззивния съд факти и направените въз основа на тях правни изводи, настоящият съдебен състав намира, че не се обосновава наличието на релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът трябва да формулира точно и ясно правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При посочените мотиви на въззивното решение, нито един от поставените от касатора въпроси не отговаря на тези критерии. Първият от тях касае правното действие на договора за наем, сключен под отлагателно условие, което не се е сбъднало. Процесният договор за наем от 20.05.2004 год. с нотариална заверка на подписите, във връзка с който се формулира този въпрос, има значение само с оглед проведеното от ответницата насрещно доказване, с което същата цели да опровергае твърдението на ищеца за упражнявана от него необезпокоявана фактическа власт върху имота. Предмет на спора по делото обаче, е владението на ищеца, а не владението на ответника и в тази връзка даденото разрешение на съда по отношение на значението на сключения договор за наем от наследодателя на ответницата няма решаващо значение за крайните изводи на съда. Следователно поставеният въпрос е неотносим към изхода на конкретното дело и не може да обоснове допускане на касационния контрол. Вторият въпрос от изложението на касатора също не е обуславящ, доколкото в случая не се констатира да са предявявани чужди права пред съда, в противоречие с императивната забрана на чл. 26, ал. 2 ГПК, нито е налице основание да се приеме, че съдът служебно се е произнесъл по такива права, в разрез с основните начала на българското процесуално право. Обсъждането в мотивите на съдебното решение на факти и обстоятелства, които се доказват безспорно от събраните по делото доказателства и имат косвено значение за установяването, респективно оборването на елементите от фактическия състав на претендираното от ищеца придобивно основание – предмет на спора, не представлява недопустимо произнасяне по противопоставени чужди права на трети лица по смисъла на закона и приложената към изложението съдебна практика. Напълно ирелевантен в случая се явява и третият от поставените правни въпроси относно действията, прекъсващи давността на владелеца съобразно разпоредбата на чл. 116 ЗЗД. След подробен, пълен и всеобхватен анализ на събраните относими доказателства, съдът е достигнал до правния извод, че ищецът не доказва по категоричен начин установяване на явно, непрекъснато и необезпокоявано владение. Следователно въпросът за прекъсването на давността изобщо не е обсъждан от съда и няма никакво решаващо значение за неговите крайни изводи, тъй като придобивна давност, която въобще не е започвала да тече, не може да бъде прекъсвана. Изложеното налага извод за липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – обуславящ изхода на конкретното дело въпрос, с оглед на което е безпредметно да се обсъжда и цитираната от касатора съдебна практика във връзка с релевираното от него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая не се констатира и наличие на някое от самостоятелните основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на направените от ответницата по касационната жалба разноски. При липса на доказателства за тяхното извършване обаче, такива не следва да бъдат присъдени, въпреки направеното искане в този смисъл. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,