Определение № 43 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 27/2010 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 във вр. с чл.213 ГПК/ отм./. С частната жалба, подадена вх. Nо 11359 от 17.12.2009 година, Б. П. Д. - Й. чрез адв. М. Р. обжалва и иска да се отмени Решение /имащо характер на определение/ Nо 568 от 27. 11. 2009 година по гр.д. Nо 2986/2008 година на ВКС-II г., с което определение са оставени без разглеждане касационните жалби на Й. Т. Ш., Ц. Т. Д. и Б. П. Д. Й. като процесуално недопустими. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и принципа на диспозитивното начало,тъй като липсва искане от страната по чл. 193 ГПК / отм./, иска се отмяната му. Ц. Т. Д. от гр. С., с частна жалба вх. Nо 11487 / 22.12.2009 година обжалва и иска да се отмени Решение /имащо характер на определение/ Nо 568 от 27. 11. 2009 година по гр.д. Nо 2986/2008 година на ВКС-II г., с което определение са оставени без разглеждане касационните жалби на Й. Т. Ш., Ц. Т. Д. и Б. П. Д. Й. като процесуално недопустими. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила поради което се иска отмяната му. В срока по чл.276 ГПК е постъпил писмен отговор от В. и С. К., чрез адв. М, с който се поддържа, че постановеното определение е законосъобразно, тъй като касационното обжалване на съдебен акт-решение на въззивния съд, с което делото се връща на долната инстанция за произнасяне, е недопустимо. По подадените частни жалби, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, намира: Частните жалби са процесуално допустими, като обжалваеми съдебни актове от категорията на тези, визирани в разпоредбата на чл. 274 ал. 2 ГПК във вр. с чл. 274 ал. 1 т.1 ГПК - а именно “определения, преграждащи по нататъшното развитие на делото” и от г.т. на спазения седмичния срок по чл. 275 ГПК. С обжалваното решение, имащо характер на определение,тричленен състав на ВКС е оставил без разглеждане, като процесуално недопустими касационните жалби на Й. Т. Ш., Ц. Т. Д. и Б. П. Д. Й., подадени срещу Решение Nо 138 от 27.10.2005 година по гр.д. Nо 905/1993 на Софийския районен съд, в частта, с която делото е върнато на първата инстанция за произнасяне по заявените искове по чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 02.09.1963 година поради неспазване нормите на Закона за наемите / отм./ и липса на съгласие на наемателя на жилището. Прието е, че в тази част решението на въззивната инстанция не е обжалваем съдебен акт, тъй като има характер на определение, което е във връзка с движение на делото и не е от кръга на определенията по чл. 213 ГПК / отм./, подлежащи на обжалване ,едва след постановяване на допълнително решение по посочените искове, съдебен акт по съществото на спора би бил обжалваем. Обжалваното определение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Правилно с обжалваното определение е прието, че определение, с което се връща делото за допълнително произнасяне от страна на долния съд по заявените, но непроизнесени искове, е необжалваем съдебен акт. Определенията от посочената категория са такива по движение на делото, който не подлежат на самостоятелно обжалване, тяхната незаконо-съобразност може да бъде атакувана при обжалването на решението по съществото на спора и доколкото се поддържа / с настоящата частна жалба / че с обжалваното определение е нарушено диспозитивното начало на гражданския процес, то този довод от гл.т. на допустимост на съдебния акт би следвало да бъде отчетен именно при евентуалното обжалване на решението по същество. Категорията определения на съдилищата, подлежащи на обжалване пред по-горен съд при действието на отменения ГПК са посочени в разпоредбата на чл. 213 ГПК / отм./ и включват само две категории – тези определения, който преграждат по нататъшното развитие на делото и тези, за който законодателят изрично е предвидил възможността за обжалване. Тричленният състав на ВКС е преценил, че „определението за връщане на делото на първата инстанция” да се произнесе по заявените, но непроизнесени искове по чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 02.09.1963 година поради неспазване нормите на Закона за наемите / отм./ и липса на съгласие на наемателя на жилището, не е от визираните в закона категории, поради което и правилно е оставил без разглеждане подадената срещу тази част на въззивното решение касационни жалби. Неоснователно с частните жалби на Ц. Т. Д. и Б. П. Д. Й. се поддържа, че определението е обжалваемо, тъй като с него се нарушава дипозитивното начало в процеса, предвид на липсата на искане по чл. 193 ГПК / отм./ от страна на самите заинтересовани страни по делото от допълнително произнасяне. Обжалваното определение е част от постановеното решение на касационни съд, с което е прието, че в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция и е прекратено производството по част от заявените искове по чл. 7 ЗВСОНИ поради изтекъл прекузивен срок, въззивното решение е правилно и законосъобразно. С решаващите мотиви, касационният съд е приел, че всеки един релевиран от ищците в производството по чл. 7 ЗВСОНИ порок на сделката, съставлява самостоятелно заявено основание за нищожност т.е. самостоятелно заявен иск в хипотеза на обективно съединяване на искове. Това, което не е посочено, е че това обективно съединяване е при условията не на кумулативност, а на евентуалност, т.е. ако няма уважаване на иска на едно от основанията / а в случая имаме обезсилване на производството и прекратяване на делото по едни от исковете/ то съдът ДЪЛЖИ без ново искане от страна на ищците, произнасяне по останалите заявени и съединени при условията на евентуално съединяване на искове. Именно в този аспект на проблема би следвало да се цени и постановеното връщането на делото от съда за произнасяне по заявените, но непроизнесени искове. По изложените съображения и на основание чл. 278 ал. 1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия