Решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г.

Решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Ковачева Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Д. против решение № 565 от 21.06.2010 г. на Софийски градски съд, ГК, 2 състав, по въззивно гр. д. № 96/2010 г., в частта в която със същото е потвърдено решение от 18.11.2009 г. на Софийски градски съд, по гр. д. № 4147/2007 г., за отхвърляне предявения от касатора против ЗАД "В." иск с правно основание чл. 407, ал. 1 ГПК , за разликата между присъдените 90 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, причинено по вина на водача на лек автомобил, собственост на застрахован при ответното дружество - до размера от 120 000 лева, част от общо претендираните до касационното производство 200 000 лева . Касаторът обжалва въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид обосноваване извода на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице - Н. Д., въз основа установеното в наказателното производство срещу деликвента, по отношение механизма на произшествието и поведението на участниците в него. Позовава се на нормата на чл. 222 ГПК /отм./, предвид разглеждането на спора по реда на ГПК, обн. Изв. бр. 12/1952 г., отм., и неформиране вътрешното убеждение на съда въз основа на събрани и обсъдени в гражданското производство доказателства относно факта на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия. С определение № 652/12.10.2011 г. на второ търговско отделение на ВКС, касационното обжалване по жалбата на Н. Д. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираният процесуалноправен въпрос, отчетен като разрешен от въззивния съд в противоречие с постановено решение на ВКС, съставляващо задължителна за въззивния съд съдебна практика, съгласно т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е относно: доказателствената сила на констатациите в мотивите на присъдата на наказателния съд, съгласно чл. 222 ГПК , относно установяване факта на съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия и възможността същият да се приеме за доказан на основание тези констатации. Решението е прието за постановено в противоречие с решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ТК, II т. о. на ВКС. С определението, постановено в производството по чл. 288 от ГПК, е приета недопустимост на касационната жалба на ответното дружество ЗАД " В. ", предявена срещу въззивното решение, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, за уважаване иска за обезщетение за неимуществени вреди, над размера от 30 000 лева и до уважения размер от 90 000 лева. Прието е, че въззивният съд, определяйки за справедлив размер на обезщетението сумата от 120 000 лева, спрямо която е приложил намаление, с оглед приетия процент на съпричиняване от пострадалия, е постановил решението си в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. относно прилагане критерия за справедливост, въведен от чл. 52 от ЗЗД. Не е вложил в същия съдържание, различно от законово предвиденото, с оглед което е отчетена пълната и адекватна преценка на всички релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение обстоятелства. Ответната страна - ЗАД "В." - не е взела становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд, второ търговско отделение, след преценка данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е основателна. За да потвърди първоинстанционното решение, за уважаване претендирано от Н. Н. Д. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпило на 11.07.2004 г. пътно транспортно произшествие, по вина на Й. И. Й. - водач на лек автомобил марка "Мерцедес", с ДК [рег. номер на МПС], собственост на застраховано при ответника по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" / застрахователна полица № 0059796/30.12.2003 г. / лице - Р. Ц., въззивният съд е приел, че справедлив размер на обезщетението, с оглед търпимите от ищеца болки и страдания от съчетаната травма - на глава, гърди и крайници, се явява сумата от 120 000 лева. С оглед недопуснатото обжалване по касационната жалба на ЗАД " В. ", размерът на присъденото обезщетение не подлежи на преценка в настоящото производство, ограничено до довода за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД вр. с чл. 222 ГПК . Относно приетия процент съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия - 1/4 - въззивният съд се е позовал на приетото за " установено в наказателното производство, по отношение деянието и механизма на настъпване на произшествието " - почти на осевата линия на пътното платно. От така установения в наказателното производство факт е формирал извод за поведение на пострадалия, в нарушение на чл. 80 от Закона за движение по пътищата и чл. 140 от Правилника за приложението му, които вменяват като задължение на велосипедист движение "възможно най - близко до дясната граница на платното за движение", както и нарушение на чл. 25 и чл. 26 от Закона за движение по пътищата, поради предприета от пострадалия, придвижвал се на велосипед, маневра /отклонение вляво по платното за движение/, несъобразена с положението, посоката и скоростта на движение на движещия се след него увреждащ автомобил и без сигнализиране на предприемането й с ясен и достатъчен за възприемане сигнал. Постановената присъда № 457 по н. о. х. д. № № 338/2004 г. на Разградски районен съд срещу деликвента Й. И. Й. е оставена в сила с решение № 7/2.02.2006 г. по въззивно н. о. х. д. № 491/2005 г. на Разградски окръжен съд, потвърдено от касационна инстанция с решение № 884/15.02.2007 г. по н. д. № 323/2006 г. на ВКС, НК. В мотивите на въззивното решение по наказателното производство срещу деликвента Й. И. Й., са изложени - в обосноваване на смекчаващи вината му обстоятелства, възприети и от касационния съдебен състав - мотиви за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалия Н. Д. Изводите на въззивния съд за съпричиняването не са обосновани с приети в гражданското производство доказателства, въз основа които пряко и непосредствено съдът да е изградил убеждението си относно механизма на настъпване на произшествието и поведението на участниците. Съгласно чл. 222 ГПК , влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновното поведение на дееца. Чл. 222 ГПК изключва принципа за непосредственост на убеждението по доказателствата, само относно тези три компонента на присъдата, не и досежно наличието на съпричиняване, прилагането на последици от което са допустими единствено в гражданското съдопроизводство, освен в случаите когато фактическият състав на престъплението включва в себе си и поведението на пострадалия, като елемент от установяване извършеното от дееца /напр. чл. 132, чл. 118 НК и др./. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, когато не е съставомерно, т. е. не е елемент от фактическия състав на престъпното деяние, тъй като не е свързано по необходимост с поведението на увредения/ в този смисъл - реш. № 391 от 11.03.1976 г. по гр. д. № 95/76 г. на I г. о. на ВКС/. Безспорно настоящият случай не е от визираното изключение. Приложеното, с оглед допускането на касационното обжалване, решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е в преждепосочения смисъл: фактите, имащи отношение към гражданските последици от деянието, вкл. съпричиняването на вредоносния резултат, извън тези, отнасящи се до извършване на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, следва да бъдат установени с доказателствени средства в рамките на производство по разглеждане на гражданските претенции, произтичащи от същото това деяние, с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на досъдебното /предвид конкретния казус, разгледан в решението/, респ. наказателното производство. Следователно, по формулирания процесуалноправен въпрос, на основание чл. 222 ГПК - идентичен с текста на чл. 300 от ГПК, в сила от 1.03.2008 г., следва да се приеме, че факта на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за този факт гражданският съд не може да гради изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди и спрямо вредоносния резултат от което се противопоставя възражението за съпричиняване. Като се е позовал единствено на "установеното в наказателното производство" и е ирелевирал несъбирането на доказателства, позволяващи пряка и непосредствена преценка по установяване факта на съпричиняването, в тежест на ответника, въззивният съд е постановил решение в противоречие с чл. 222 ГПК , което и в тази му част - намаляване на претендираното обезщетение за разликата между присъдените 90 000 лева и претендираните - предмет на касационната жалба - 120 000 лева, следва да бъде отменено, с присъждането й в полза на касатора. Независимо от изхода на спора, претендираните от касатора разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК, депозиран на 28.11.2012 г. - 2000 лв. адвокатско възнаграждение, не следва да бъдат присъдени, тъй като не е установено заплащането им от страната до приключване на устните състезания по делото, в съответствие с условието на чл. 78, ал. 1 от ГПК. В тежест на ответната страна, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, с оглед освобождаване на касатора от разноски, на основание чл. 63, ал. 1 б. "д" ГПК , следва да се присъди заплащане на обща държавна такса по касационното производство, в размер на 630 лева.