Определение № 116 от 28.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3709/2016 г.

Образувано е по касационна жалба на Производството e oбразувано по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 3924 от 13.05.2016 г. по възз. гр. д. № 1945 /2014 г. на Софийския градски съд, г.о., с което е оставено в сила решение от 11.07.2008 г. по гр.д. № 10801 /2005 г. на Софийски районен съд, г.о., 49 състав, с което е уважен отрицателният установителен иск с правно основание чл.97,ал. 1 ГПК (отм.), предявен от П. А. С. срещу [фирма], за признаване за установено, че последното не е собственик на имот с пл. № 1176, включен в УПИ V-916, 1176, кв.20 по плана на [населено място], местност „в.з.Киноцентър II част“. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна П. А. С. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. Производството е по реда на ГПК от 1952 г. (отм.). Въззивното решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивния съд, на когото е било върнато с указания, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим и въззивният съд следва да се произнесе по същество. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното: Ищцата е придобила право на собственост върху процесния имот по твърдения от нея начин – договори за дарение и покупко - продажба. Ответникът основава правото си на собственост на твърдения, че е придобил по силата на договор за покупко – продажба. От представените по делото доказателства се установява обаче, че праводателите на ответника не са собственици на процесния имот, тъй като не са го придобили от собственик – лицата, в чиято полза е постановено решение на ОСЗ за реституция по ЗСПЗЗ (през 2003 г.) и съдебна делба, тъй като наследодателят им не е бил собственик. Не е спазена формата за действителност на договора за съдебна делба, въз основа на който са признати правата на наследодателя, съгласно действащия към момента на извършването му Закон за гражданското съдопроизводство от 1930 г., (в който е било предвидено изискване за нотариална заверка на подписите). Не са обуславящи изведените от жалбоподателя материалноправни въпроси и не са осъществени твърденията за противоречие с ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. дело № 9 /2012 г. на ОСГК на ВКС и в съответните му решения на ВКС, постановени по отделни спорове, тъй като разгледаната от въззивния съд хипотеза е различна от разгледаната в посоченото тълкувателно решение - спорът не е между възстановен по реда на ЗСПЗЗ собственик и ползвател, който в законните срокове е упражнил право на изкупуване по § 4 а и § 4 б от ПЗР ЗСПЗЗ. Касационно обжалване следва да се допусне по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос: може ли ищецът по отрицателен установителен иск за собственост, който не твърди да има качеството на собственик на имота към момента на обобществяването му, да оспорва конститутивния административен акт на ОСЗГ, от който черпят права на собственост праводателите на ответника. Разрешението на въззивния съд е в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 237 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 5/2013 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че: По иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на общинска служба по земеделие и гори (ОСЗГ), към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент. Ответникът по такъв иск може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. Касационно обжалване следва да се допусне и по изведения от жалбоподателя и уточнен от съда процесуалноправен въпрос: дали гражданският съд може да осъществява косвен съдебен контрол за материалната законосъобразност на влезлите в сила решения на общинските служби по земеделие по възражение на ответника, когато той не заявява лични или на наследодателя си права върху възстановения имот преди образуване на ТКЗС Разрешението на въззивния съд е в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 161 от 29.07.2014 г. по гр.д. № 6153/2013 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че: Ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не разполага с възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца, респ. на негов наследодател към момента на образуване на ТКЗС, тъй като на практика с това възражение се повдига спор за материално право по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, страни по който могат да бъдат само лица, които са заявили имота за възстановяване. В обсъжданата хипотеза ответникът може да противопостави само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. С това е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Воден от изложеното съдът