Определение № 76 от 27.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60301/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 125 от 19.05.2016г. постановено по т.д. № 139/2016г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено частично първоинстанционното решение на Варненски окръжен съд по т.д. № 393/2015г. в уважената част на исковете по чл. 226 КЗ и като краен резултат ЗК [фирма] е осъдено да заплати на Л. М. Б. обезщетение в размер на 25 000лв., а на К. М. М.-Б. обезщетение в размер на 5 000лв. за неимуществени вреди, причинени им при пътно-транспортно произшествие на 22.06.2013г., заедно със законната лихва от датата на събитието. За разликата над тези суми до размерите уважени от първата инстанция, съответно за 45000лв. и за 20 000лв., исковете са отхвърлени. В касационната жалба, подадена от Л. М. Б. и К. М. М.-Б. чрез пълномощника адв. Д. се иска отмяна на решението в отхвърлената част на исковете като неправилно и постановено в нарушение на принципа за справедливо обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят въпроса за критериите на чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, като се позовават на практика по чл. 290 ГПК, на противоречиво решаване на въпроса в практиката на съдилищата, както и на основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] не е представил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 226 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищците Л. М. Б. и К. М. М.-Б. при пътно-транспортно произшествие на 22.06.2013г. по време на управление на мотоциклет. Обстоятелствата по настъпване на произшествието и основанията за ангажиране отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на виновния водач не са спорни по делото. Спорът е съсредоточен върху размера на дължимите обезщетения. Установено е, че Л. Б. е получил счупване на лявата ръка - лъчева кост в долна трета и счупване на левия крак - предходилна кост на лявото ходило. Двата крайника са били обездвижени с гипсова имобилизация, затруднения в движенията е имало за период от около два и половина, три месеца, след свалянето на гипса е извършвана лечебна физкултура. К. Б. е получила контузии в кръстната област, в областта на таза и на опашката. Лечението е проведено чрез назначаване на покой, обезболяващи; усложнения занапред не се очакват. Установено е също така, че двамата пострадали са прекарали остра стресова реакция и към момента страдат от специфична фобия към ситуации, свързани с МПС. Свидетелите сочат, че в периода на възстановяването ищците са имали нужда от помощ както за личното си обслужване, така и за домакински нужди; налице е промяна в поведението им като Б. вече не управлява мотор, а Б. отказва да шофира лек автомобил. В резултат на това, тъй като работата й е свързана със шофиране, не могла да изпълнява задълженията си и била уволнена. Първоинстанционният съд е присъдил обезщетения 45 000лв. на ищеца и 20 000лв. на ищцата, а до пълните предявени размери от 48 200лв. и 27 100лв. е отхвърлил исковете. В. производство е образувано по жалба на ответника. Следователно, в отхвърлената част първоинстанционното решение е влязло в сила. Варненски апелативен съд в обжалваното решение при определяне размера на обезщетенията е изтъкнал неголемия период на оздравителния процес, както и настъпилото към момента възстановяване. Затова е присъдил 25 000лв. на ищеца и 5 000лв. на ищцата. Счел е, че тези суми са достатъчни да компенсират преживените болки, страдания, неудобства, емоционален стрес и страх. При преценка на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване съдът намира, че такова е налице. Несъмнено е, че въпросът за приложението на принципа за справедливо обезщетение, заложен в чл. 52 ЗЗД, е решаващ за изхода на спора. Критериите за определяне на конкретния размер на обезщетението са установени в задължителната практика - ППВС № 4/1968г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, че въззивният съд се е произнесъл по този значим за спора правен въпрос в отклонение от задължителната практика, тъй като не е съобразил в достатъчна степен указаните в постановлението общи критерии за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и не е взел предвид всички специфични за конкретното дело обстоятелства, от които зависи справедливият размер на обезщетенията. Поради това е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване в частта, с която са отхвърлени предявените претенции, а именно за разликата над 25000лв. до 45000лв. за Л. Б. и над 5000лв. до 20 000лв. за К. Б.. На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторите не дължат държавна такса. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.