Определение № 4383 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3429/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.2176/9.05.25 по ч.г.д.№.830/25 на ОС Варна, ІІс., след частична отмяна на опр.№.1129/27.01.25 по г.д.№.12659/24 на РС Варна, Е. Т. С. е осъдена да плати на В. Х. Д. общо 1011,20лв. разноски на основание чл.78 ал.4 ГПК. Постъпили са частни касационни жалби от Е. Т. С. и В. Х. Д., в които се твърди, че определението е незаконосъобразно. Моли се за отмяна и за отхвърляне на молбата за увеличение на първоначално присъдените разноски със сумата над 400лв. до 1000лв., съответно за присъждате на още 500лв. до пълния размер на платеното адвокатско възнаграждение 1500лв. В.Д. оспорва жалбата на Е.С., в това число с твърдение, че позоваването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е направено без да се сочи конкретна практика на ВКС, с която се твърди противоречие; Е. С. не взема становище по жалбата на В.Д.. Частните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалваното определение е изяснено, че първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл.132 ал.1 т.1 и т.2 СК за лишаване на ответника от родителски права по отношение на малолетния Д. В. Д.; то е било прекратено на основание чл.232 ГПК с определение №.13045/19.11.24 поради оттегляне на предявените исковете от ищцата; с атакуваното пред въззива определение на районния съд от 27.01.25 молбата на ответника по чл.248 ГПК е била частично уважена, като са му били присъдени 11,20лв. разноски и 400лв. адвокатско възнаграждение от общо платени 1500лв. Въззивната инстанция е приела, че при прекратяване на дело поради оттегляне или отказ от иска ответникът има право да претендира пълния размер на договореното адвокатско възнаграждение; доколкото, обаче, е направеното възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК, следва да се извърши преценка за редица обстоятелства, вкл. броя и вида на предявените искове, броя и вида на въведените в предмета на доказване защитни възражения /или искове/ на ответника, обема и вида на проведеното доказване и ангажираните доказателства, извършените от страните процесуални действия. В случая договореното и платено на упълномощения адвокат възнаграждение 1500лв. е над минималния размер на предвиденото такова за неоценяеми искове според чл.7 ал.1 т.4 от приложимата към момента на договарянето Наредба 1/04 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същевременно делото не се отличава с по-голяма фактическа и правна сложност от обичайната за този тип дела и следователно липсва основание за присъждане на по-висок от предвидения минимален размер от 1000лв. на адвокатското възнаграждение. Отразено е, че ирелеватно за преценката е обстоятелството, че в рамките на производството не са извършвани многобройни процесуални действия от пълномощника на ответника, доколкото до тяхното реализиране не се е стигнало именно поради поведението на ищеца /десезирането на съда/. Касаторът Е. С. се позовава на чл.280 ал.1 пр.1 ГПК - без да сочи конкретна практика на ВКС, с която се твърди противоречие - във връзка със следните въпроси: 1.“При произнасяне на съда по искане, касаещо размера на разноските, следва ли съда да направи цялостна преценка на всички релевантни обстоятелства, вкл. вид, характер на спора, фактическа и правна сложност, предприети действия?“; 2. „Следва ли адвокатското възнаграждение да бъде справедливо определено от съда?“ /реш. СЕС от 25.01.24 по дел С-438/22, СЕС/. Касаторът В. Д. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.„Следва ли да бъде съобразен при преценката на фактическата и правна сложност на делото във връзка с направено възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на платено адвокатско възнаграждение фактът на извършено от ищеца десезиране на съда чрез оттегляне на предявения иск преди датата на разглеждане на делото в открито съдебно заседание?“/опр.№.498/19.07.19 по ч.г.д.№.1586/ 19, ІІ ТО, опр.№.670/19.10.15 по ч.г.д.№.3982/15, ІV ГО/; 2.“Следва ли съдебният акт да е обоснован и да съдържа ясни и безпротиворечиви мотиви, от които може да бъде проследено формирането на неговата воля при произнасянето му?“ /реш.№.12/16.02.16 по г.д.№.2184/15, ІІІ ГО, реш. №.42/5.03.14 по г.д.№.5488/13, ІV ГО, реш.№.283/14.11.14 по г.д.№.1609/ 14, ІV ГО, реш.№.40/4.02.15 по г.д.№.4297/14, ІV ГО, реш.№.157/1102.16 по т.д.№.3638/14, І ТО/; 3. „Въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка за фактическата и правна сложност на делото?“ /опр.№.2995/13.06.24 по ч.г.д.№.991/24, ІV ГО/. По жалбата на Е. С.: Касаторката се позовава на разпоредбата на чл.280 ал.1 пр.1 ГПК, като поддържа, че въззивното определение е постановено в противоречие с практика на ВКС. Такава, обаче, не сочи. При това положение подобно противоречие - поради липса на надлежно индикиране на практика, във връзка с която да се извърши съответна съпоставка по въпросите - не може да бъде констатирано. Предвид изложеното и с оглед принципа за диспозитивно начало в гражданския процес не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на В. Д.: Първият и третият въпроси са свързани с приложението на разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК и обстоятелствата, които съдът отчита при преценка на възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение. В цитираната практика е посочено, че съгласно указанията, дадени в т.3 ТР №.6/06.11.13 по тълк.д. №.6/12, ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл.78 ал.5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай; след тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски. Такава преценка е направил и въззивният съд. Съобразил е фактическата и правна сложност на делото, съпоставена с обичайната такава за този тип дела, намерил е, че не се касае за случай на по-голяма сложност от обичайната, и е приел, че подходящият размер би бил минималният по Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /1000лв. – а не реално платените 1500лв./. Липсата на подробно описание на предмета на делото и на приложените доказателства не означава, че те не са отчетени. Съдът е изходил от установените във формираната трайна и преобладаваща практика на ВКС критерии по приложението на чл.78 ал.5 ГПК, в това число в хипотеза на десезиране на съда от ищеца /според която при разглеждане на възраженията съдът следва да съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 и тълкуването на ЕСПЧ, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото и реално положената работа - опр. №.1761/8.04.25 по ч.г.д.№.175/25, ІV ГО, опр.№.4224/23.09.25 по г.д.№.918/ 25, І ГО, опр.№.3439/1.07.25 по г.д.№.3701/24, ІІІ ГО, опр.№.973/28.04.25 по г.д.№.543/25, ІV ГО, и мн.др./, и ги е изброил. Същевременно е посочено, че в конкретната хипотеза, при извършване на дължимата комплексна преценка, е намерено за ирелевантно обстоятелството, че в рамките на производството не са били извършвани многобройни процесуални действия от пълномощника на ответника, доколкото до тяхното реализиране не се е стигнало именно поради поведението на ищеца. При тези обстоятелства неприсъждането на целия размер на платеното възнаграждение, предвид конкретните решаващи мотиви /не поради това, че пълномощникът на ответника не е могъл да извърши цялостни процесуални действия по разглеждане на цялото дело именно поради десезирането на съда, а с оглед дадения превес като критерий на самата правна природа и специфични особености на разглежданото дело като трудност в сравнение с други подобни/, не противоречи на конкретната цитирана от касатора практика. С оглед на това и не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно сочената във връзка с втория въпрос практика въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа въведените в жалбата оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми; формално проявление на изпълнението на тия процесуални задължения е излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изложила е собствени мотиви, с които е обосновала решението си за дължимия размер на разноските, отчитайки конкретиката на случая. Предвид изложеното не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на определението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. По горните съображения касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,