Определение № 2356 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2252/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД, подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 64 от 13.05.2024 г. по в. гр. д. № 63/2024 г. по описа на Окръжен съд – Търговище. С него е потвърдено решение № 55/15.02.2024 г., постановено по гр. д. № 770/2023 г. на Районен съд - Търговище, с което на основание чл. 432, ал. 1 КЗ касаторът е осъден да заплати на С. И. С. от [населено място] обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв., ведно със законната лихва върху него, считано от 02.06.2022 г. до окончателното му изплащане. В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано, поради което се моли за отмяната му. Оплакванията са свързани с неправилното приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД – несъобразяване от страна на съда с обществено-икономическите условия към момента на произшествието и леките по характер травматични увреждания, претърпени от ищеца, както и с недоказаност на част от фактическите обстоятелства, взети предвид от въззивния съд въз основа показанията на заинтересуван свидетел (а именно негативните последици от психично естество). Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя?“; 2. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 8 000 лв. в полза на Петя Б. С., Б. С. С. (двете лица не са страни по делото) и С. И. С. и относно: б) възприетия процент на съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно занижен принос на пострадалия) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?“ Касаторът релевира и самостоятелното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на С. И. С., съдържащ становище за недопускане на исканото обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат, след съобразяване на събраните по делото доказателства и становищата на страните по съществото на спора, съставът на въззивния съд е приел следното: С влязло в сила наказателно постановление № 22-1292/000849 от 19.05.2022 г. на Началника на ПП - Търговище и въз основа на АУАН № GA628385/25.04.2022 г. е ангажирана административно-наказателната отговорност на водача Бетазем Ведуазимов Бетаземов от с. Г. С., общ. Търговище, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, за нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДвП, а именно - на 25.04.2022 год. около 14,55 часа, на път ПШ 4 км. 226+300, при управление на л. а. „Ауди А4“, с per. [рег.номер на МПС] предприел маневра - завой наляво, за да навлезе в бензиностанция, без да пропусне движещия се направо мотоциклет марка „Сузуки Т. Р750“, с per. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца, като предизвикал ПТП. Посочените констатации се потвърждават и от заключението на назначената съдебна авто-техническа експертиза, съгласно което водачът на лекия автомобил е предприел забранена маневра „завой наляво“, пресичайки единична непрекъсната линия на пътното платно, каквато маневра е позволена едва на кръговото движение и обръщане на посоката за влизане в бензиностанцията. Същевременно, въпреки техническата възможност да възприеме движещия се зад него в същата посока мотоциклетист, когото е бил длъжен да пропусне, водачът на л. а. „Ауди“ не го е сторил. Посочените нарушения на правилата за движение обуславят деликтната отговорност на водача на л. а. „Ауди“, производна на която е и отговорността на ответното застрахователно дружество. Последното е отказало да репарира щетата, поради което предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е доказан по основание. От друга страна, с влязло в сила решение № 215/003.11.2022 г. по а. н. д. № 388/2022 г. на Районен съд - Търговище е отменено наказателно постановление № 22-1292-000850/18.05.2022 г. на Началника на ПП- Търговище за нарушение по чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП и е отречена вината на мотоциклетиста за извършване на неправилно изпреварване, тъй като същият е предприел спасителна маневра в насрещното единично платно за движение, за да избегне удара със завиващия към бензиностанцията лек автомобил. Макар и решението да не е задължително за гражданския съд, то описаният от вещото лице механизъм на ПТП, приложените скици и снимков материал, потвърждават посочената фактическа обстановка и налагат извод именно за спасителна маневра, а не за изпреварване от страна на мотоциклетиста в насрещната единична лента и то при наличие на две ленти за движение в неговата посока. Липсват и доказателства, установяващи несъобразяване с другите пътни условия, а свидетелските показания на самия водач на лекия автомобил потвърждават обстоятелството, че ищецът е бил с предпазна каска, поради което не са налице основания по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение. Получените от ищеца травми - разкъсно-контузна рана по главата и охлузвания по крайниците, с непотвърдено съмнение за мозъчно сътресение, са с невисока тежест в рамките на леките телесни повреди с разстройство на здравето, с продължителност на физическите болки и страдания за около месец (ищецът е ползвал отпуск по болест 34 дни), но съществено значение за определяне обема на неимуществените вреди според съда имат и другите негативни изживявания на ищеца - стрес, тревожност и безпокойства, оказали отрицателно въздействие върху емоционално-психическото му състояние. Сам водачът на лекия автомобил - св. Б. Б. описва, че след удара пострадалият е „изхвърчал“ от мотоциклета, като с оглед механизма на произшествието и необходимостта от рисково навлизане в насрещната лента за движение, ищецът е изпаднал в изключителна стресова ситуация. Този стресов фактор е бил с продължително въздействие върху емоционално-психическото състояние на пострадалия - за около година, предвид депозираните свидетелски показания на майка му - св. М. З., обуславящо справедлив размер на застрахователното обезщетение от 8 000 лв., съгласно изискванията на чл.52 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка, по следните съображения: Според задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тази връзка може да се обобщи, че отговорът на правния въпрос следва да може да намери приложение за неопределен кръг от казуси – извън фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Първият въпрос, поставен в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК, не удовлетворява общата селективна предпоставка на на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той се отнася до това, кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид за определяне на справедливо обезщетение, т. е. касае изцяло само факти и в частност - фактите по делото, поради което няма изискуемия от закона правен характер. Липсата на надлежно поставен правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на исканото обжалване. Вторият въпрос отново се базира на данните по делото – обусловен е от конкретните оплаквания, които касаторът е направил във въззивната си жалба. Във втората си част – относно процесуалните задължения на въззивния съд при мотивиране на съдебния му акт, въпросът притежава изсикуемия процесуалноправен характер, но не е налице такова отклонение от задължителната практика на ВКС и тази по чл. 290 ГПК, което би могло да рефлектира върху изхода на спора. В случая съдът е спазил правилата да обсъди, макар и кратко, всички доказателства и доводи на страната съобразно посоченото в жалбата, самостоятелно е установил фактическата обстановка и въз основа на нея е изградил правните си изводи, а тяхната правилност, както се посочи по-горе, стои извън предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба представлява квалифицирана форма на неправилност, която може да се констатира пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт и която се изразява в превратно приложение на закона, приложение на несъществуваща правна разпоредба или грубо нарушение на правилата на формалната логика, от каквито пороци обжалваното въззивно решение не се установява да страда. В заключение съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване, като с оглед този изход от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати разноските на насрещната страна, доказани в размер на 1 100 лв. и представляващи надлежно уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното, съдът