Определение № 50894 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2203/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. М. срещу решение № 1589/21г. на Варненски окръжен съд, с което е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че дължи на ищцата Р. С. Боева сумата от 8500лв., заедно със законната лихва от 06.02.2018г. до окончателното плащане. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост, както и на основание чл. 280, ал.1, т.1по два поставени въпроса. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за поръчка, като ищцата е предала 8500лв. на ответника срещу задължение да купи и достави лек автомобил в 2- месечен срок. Освен това страните са уговорили задължението за плащане (връщане) на сумата от 8500лв. в случай, че ответникът не изпълни договора за поръчка- да купи и достави в 2- месечен срок лек автомобил. Тъй като ответникът не е изпълнил поръчката, въззивният съд е заключил, че ответникът дължи плащане на сумата от 8500лв. съгласно уговореното. Приетото от въззивния съд съответства на практиката, че правните норми, уреждащи развалянето на договора, са диспозитивни и страните могат да уговорят и нещо различно, в отклонение от уредбата (решение №2/21г. на ІІІ ГО), както е в случая- да възникне задължение за връщане на платената сума без да е направено волеизявление за разваляне на договора. Предвид на горното, настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основанието „вероятна недопустимост“, доколкото съдът не е нарушил диспозитивното начало- произнесъл се е по предявения иск, в рамките на търсената защита. Ищцата е претендирала сумата от 8500лв. заради неизпълнение на договора за поръчка на основание уговореното в договора, и именно по тези обстоятелства и по това искане се е произнесъл въззивния съд. Не е налице основанието на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. По отношение на първия въпрос, поставен в изложението, за задължението на съда да обсъди всички възражения, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Въззивният съд е дал отговор на възражението, че за връщане на сумата е необходимо разваляне на договора, като е приел, че задължението за плащане възниква по силата на уговореното. Въззивният съд е дал отговор и на възражението, че пред нотариусът не е предадена сумата, като е приел, че сключеният договор е уговорен като разписка за получаване на сумата от 8500лв.. Поради изложеното, липсва допълнителната предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по възраженията, направени във въззивната жалба. Вторият въпрос, поставен в изложението, дали искането за връщане на даденото съдържа в себе си изявление за разваляне, е необуславящ, доколкото въззивният съд е приел нещо различно, от твърдението във въпроса. Въззивният съд е заключил, че сумата се дължи според уговорките между страните, а не поради отправено волеизявление за разваляне. Тъй като въззивният съд не се е произнесъл по формулирания въпрос, то липсва общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора ответникът В. М. следва да плати разноски на ищцата Р. С. Боева за настоящата инстанция в размер на 500лв., както и сумата от 1200лв. на адвокат П. Ч. Г. за подадената касационна жалба. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО