Определение № 217 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 281/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК“Лев Инс“ АД против Решение № 1089 от 28.10.2021г. по в.гр.д. № 207/21г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260100 от 18.09.2020г. по гр.д.№7700/19 г. на Софийски градски съд, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на И. К. Г. и Н. Д. К. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния син М. И. В., починал при ПТП, настъпило на 26.01.2019г., за сумите над по 110 000 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2019г. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваните му части с отхвърляне на предявените срещу дружеството искове е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, като намира присъдените обезщетения за необосновано високи, при неотчитане на установените по делото относими обстоятелства – възраст на пострадалия, социалното му положение, отношенията между него и ищците, както и при съобразяване с тенденциите в икономическото развитие на страната. Касаторът моли решението в обжалваните части да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Ответниците по касационната жалба И. К. Г. и Н. Д. К. в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, са оспорили предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а по същество са навели доводи за неоснователност на направените в нея оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след констатация, че решението на първоинстанционния съд в осъдителните му в полза на ищците части не е обжалвано изцяло, е приел, че последните са увредени лица от ПТП, станало на 26.01.2019г., от което е настъпила смъртта на сина им, както и че ответникът е застраховал гражданската отговорност на делинквента, причинил процесното ПТП, признат за виновен със задължителен за гражданския съд акт. По спорния във въззивното производство въпрос за размера на присъдените обезщетения, намерени от застрахователя за завишени, след преценка показанията на свидетелите М., И., Ч. и Д., последният от които баща на ищцата, ценени по ред на чл.172 ГПК, е приел за доказано, че М. живеел заедно с родителите и брат си, били нормално семейство; по финансови, а в последствие и здравословни причини от 2015г. майката заминала да работи в чужбина, но ежедневно се чувала по телефона с М. и се връщала в България при семейството си на всеки два-три месеца; М. помагал на семейството си, работел като монтьор; след загубата ищците станали други хора, били смазани; баща му рухнал, бил съсипан и поради това, че е събирал тялото на сина си. За установен по делото въз основа на приетото и неоспорено заключение на съдебнопсихологическа експертиза е фактът, че безвъзвратната загуба на големия им син М. е предизвикал психичен шок у двамата ищци; наблюдава се двойнствено съществуване, дълбоко травматизирано, с отдаване на елементарни или несъществени дейности; при ищцата стресогенното събитие е повлияло негативно на психическото й състояние, изразяващо се и в зачестяване на епилептичните припадъци, наложило от четири месеца, считано от м.11.2019г., да приема антидепресанти, но акумулираните негативни емоции, раздразнителност и тъга не са преодоляни; девет месеца след траура се наблюдава силна раздразнителност и гняв от случилото се, без клинична изява; ищецът споделял за високо кръвно и почти ежедневна употреба на алкохол. Съобразявайки възрастта на починалия син – 19 г., и тази на ищците – на 37г., съответно на 48г., степента на преживените от тях негативни емоции от характера на фаталната загуба на дете, вкл. и обстоятелството, че те ще продължават да изпитват и в бъдеще страдание от загубата на сина си; съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент като ориентир за преценката му и индиция за икономическите условия, въззивният съд е споделил извода за основателност и доказаност на претенциите в приетите от първоинстанционния съд размери на обезщетения от по 200 000 лв. за всеки, като справедливи по смисъла на чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК първият поставен от касатора въпрос е: „Следва ли въззивният съд да определя по-висок размер от обичайно присъжданите за обезвреда на неимуществени вреди – болки и страдания, без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право, свързани с равностойността на моралната и парична подкрепа, която би осигурил, ако беше жив пострадалия, с размера на претендираната и присъдената парична сума?“, както и „Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?“ Като втори е формулиран въпросът „Каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността на пострадалия и преживелия роднина следва да бъде определена?“ – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. Формулираните от касатора материалноправни въпроси са относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, както и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка Гражданска отговорност“ на автомобилистите и като такива са от обуславящо хода на спора значение. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, при липса на позоваване от страна на касатора на практика по смисъла на т.1 от текста, от която въззивният съд да се е отклонил. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при всяко дело е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите дори и да са единни, не водят и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Критериите за определяне на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като определянето на различен размер на обезщетенията, макар определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на установените неимуществени реди във всеки един случай. С ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същото се определя от съда по справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да съобрази при определянето му, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други. Налице е многобройна и непротиворечива практика на ВКС в този смисъл, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав Решение № 124/09.02.2010г. по гр.д. № 3802/2008г. на І г.о., Решение № 317/ 01. 07.2011г. по гр.д. № 1553/2010г. на ІV г.о.; Решение № 407/26.05.2010г. по гр.д.№ 1273/2009г. на ІІІг.о., Решение № 140/24.07. 2013г. по гр.д. № 1328/ 2012г. на ІІІг.о., Решение № 302/04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г. на ІV г.о.; Решение № 51/13.02.2012г. по гр.д. № 465/2011г. на І г.о., Решение № 184/ 08.11.2011г. по т.д. № 217/2011г. на ІІ т.о., Решение № 173/27.10.2016г. по т.д. № 2663/2015г. на І т.о., Решение № 55/14.05.2012г. по т.д. № 362/ 2011г. на ІІ т.о., Решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ІІ т.о., Решение № 141/28.01.2016г. по т.д. № 1398/2014г. на І т.о., Решение № 142/15. 10.2015г. по т.д. № 2766/2014г. на І т.о., Решение № 251/ 20.01. 2017г. по т.д. № 72/2016г. на І т.о., Решение № 174/27.10.2016г. по т.д. № 2960/2015г. на І т.о. и др. Следва да се отбележи, че позовавайки се на липсата на предпоставки, обусловили по-високия според касатора размер на обезщетенията, а именно – „нови факти от значение за спорното право, свързани с равностойността на моралната и парична подкрепа, която би осигурил, ако беше жив пострадалия“, така поставен, първият въпрос е некоректно формулиран. Въззивният състав след подробно обсъждане на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства е направил собствена преценка за справедливия размер на обезщетенията, като не се е позовавал на нови факти в посочения смисъл. При обосноваване на размера на обезщетенията, в обема на търпените неимуществени вреди съдът е взел предвид и лишаването на ищците от възможността да получават подкрепа от големия си син, за който е прието за установено, че е работил като монтьор и помагал на семейството си, което следва да се разглежда в аспекта на твърдяната отговорност и силна връзка на загиналото момче със семейството на неговите родители. В изложението си касаторът определя като несъобразен от състава на апелативния съд „реализирания доход“, очевидно от страна на починалия син, в смисъл на „загубен доход“ в резултат на причинената му смърт, който да се отчита като критерий при определяне на обезщетението. Довод, обосноваващ необходимостта от съобразяването на такъв критерий, относим към преценката, свързана с обема на неимуществените вреди, не е бил въвеждан в предмета на спора, респ. съдът не се е произнасял по него, поради което въпросът не може да бъде определен и като обуславящ с оглед формиране на извод за осъществен общ критерий за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос е относим към правораздавателната дейност на съда, в случай на допускане на касационното обжалване и произнасяне по размера на претенциите по същество, което не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поради непредставяне на доказателства за извършени от ответниците по касационната жалба разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, каквито са поискали с отговора на касационната жалба, такива не им се следват. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК