Определение № 319 от 27.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 222/2009 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 във вр. с чл. 274 ал.1 т.1 ГПК. Т. Д. К. от гр. Б.обжалва и иска да се отмени Определение Nо 63 от 20.01.2009 година по възз.ч. гр. д. Nо 643/2008 год. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила Определение от 14.10.2008 г. по гр.д.Nо 562/2008 година за спиране на исковия процес пои чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ на основание чл. 182 б.”г” ГПК /отм./, приемайки, че искът по чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ е преюдициален на иска по спора за материално право. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно, тъй като спорът по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ има преюдициален характер. Частният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК позовавайки се на ТР 1/1995 година. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия, намира: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, налице е обжалваем съдебен акт по см. на чл. 274 ал.3 т.2 ГПК /определение/, с което се дава по същество разрешение на друго производство, имащо преграждащо дейстие /, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което и същата е процесуално допустима. В срока по чл. 276 ал.1 ГПК не е постъпило писмено възражение от противната/ другата/ страна- В. К., Т. В. и станка Т. Допустимостта на касационното обжалване и при частните касационни жалби в хипотезите на чл.274 ал.3 ГПК във вр. с чл.278 ал.4 ГПК, е обусловено от наличие на законовите условия за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС-второ отделение на гражданската колегия, като съобрази наведените от страните доводи и данните по делото, намира, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване на релевираните основания – чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. С обжалваното определение, окръжният съд по частна жалба на Т. К. е потвърдил определение на първата инстанция, постановено по иска по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, с което делото е спряно на основание чл. 182 б.”г” ГПК/отм./ след като е прието, че заявеният от Т. К. иск по чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ е преюдициално правоотношение ,с вързано с обосновава на правния интерес по иска по чл./ 14 ал.4 ЗСПЗЗ. Повдигнатият въпрос за съотношението на преюдициалност между исковото производство по чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ и това по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, при което е прието, че първият иск е преюдициален на иска по спора за материално право, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдебната практика –арг. ТР 1/97 ОСГК ВКС приема, че липсва правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, ако ищецът не е установил правото си на възстановяване на земеделския имот, заявено пред ПК/ ОбСЗГ/ или по реда на чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ, но поради наличие на възстановяване в полза на друго лице, правото му не може да бъде реализирано докато не се изясни спора, кому е принадлежал процесния имот към момента на включване на земеделския имот в ТКЗС, ДЗС или друга организация, образувана въз основа на тях. Обжалваното определение е съобразено с практиката на съдилищата, поради което и касационното обжалване е недопустимо. По изложените съображения и на основание чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 278 ГПК във р. С чл. 280 ал.1 т.1 ГПК