Определение № 10 от 17.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 769/2015 г.

Производството е по реда на чл. 250 ГПК, а, по служебен почин – и по чл. 247, ал. 1, предл. 1-во ГПК. Образувано е по съвместната молба с вх. № 2475 от 15.ІІ.2016 г. на полските граждани Ю. и М. К., подадена от общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Б., с предмет: допълване на поставеното в пр-во по чл. 288 ГПК по настоящето дело определение № 93/3.ІІ.2016 г. Поддържа се в искането на двамата касатори, че те имали подадени две касационни жалби срещу двете решения на Бургаския апелативен съд по т. д. № 229/2014 г.: такава срещу Р. № 70/9.Х.2014 г. (с вх. № 9383/13.ХІ.2014 г.), както и касационна жалба срещу постановено в пр-во по чл. 247 ГПК решение № 357/27.ХІ.2014 г. (с вх. № 131/7.І.2015 г.), докато произнасянето на ВКС в касационното производство по чл. 288 ГПК било ограничено само до въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към втората от тези две касационни жалби, отнасяща се до решението на въззивния съд за поправка на очевидна фактическа грешка. По реда на чл. 250, ал. 2, изр. 1-во ГПК ответното по молбата [фирма] писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Б. по основателността на искането за допълване на първоначалното определение на ВКС по чл. 288 ГПК, постановено по настоящето дело, инвокирайки довод, че: „актовете по чл. 288 ГПК не подлежат на допълване, тъй като правилата за касационното производство не препращат към процесуалните норми, уреждащи първоинстанционното и второинстанционното производство”. Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1, изр. 2-ро ГПК (във вр. чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК), съвместната молба (вх. № 2475/15.ІІ.2016 г.) на полските граждани Ю. и М. К. с правно основание по чл. 250 ГПК, чиито предмет е допълване на постановено в пр-во по чл. 288 ГПК определение -посредством вземането предвид и на въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната им жалба с вх. № 9383/13.ХІ.2014 г., ще следва да се преценява като процесуално допустима. След като разпоредбата на чл. 250 ГПК не оставя съмнение, че на допълване подлежи и влязлото в сила решение /а такова би било всяко въззивно решение, „по което касационната жалба не е уважена”/, на допълване подлежи и определението по чл. 288 ГПК, с което касационната жалба не е допусната за разглеждане по същество. Преди разглеждането по същество на тази съвместна молба по чл. 250 ГПК Върховният касационен съд, ТК, Първо отделение констатира следното: В разпоредбата на чл. 284, ал. 3 ГПК са изчерпателно посочени приложенията, които следва да бъдат представени в канцеларията на ВКС „при подаване” на съответната касационна жалба срещу въззивно решение: не само документ за внесена държавна такса и препис от жалбата за връчване на ответната по касация страна, но преди всичко, според т. 1 на чл. 284, ал. 3 ГПК, „изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК” - при това отново с препис от същото за насрещната по спора страна. Противно на твърдението на касаторите във финалната част от съдържанието й обаче, не се констатира в процесния случай касационната им жалба с вх. № 9383/13.ХІ.2014 г. да е била едновременно с това и придружена от изискуемото изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК - за разлика от положението с последващата им касационна жалба (с вх. № 131/7.І.2015 г.), към която е било надлежно приложено такова изложение със същите вх. номер и дата. Затова със свое разпореждане от 20.ХІ.2014 г. въззивната инстанция е указала, по реда на чл. 285, ал. 1 ГПК, да се изготви изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към първоначалната касационна жалба срещу постановеното от Бургаския апелативен съд решение № 70/9.Х.2014 г. по т. д. № 229/2014 г., като в него изрично „да се посочи и да се обоснове кой е материалноправния или процесуалноправен въпрос, решен от въззивния съд, който обуславя извода за допускане на касационно обжалване”, както и да се конкретизира коя е релевантната допълнителна предпоставка за допустимостта на този контрол сред трите такива, визирани в текста на чл. 280, ал. 1 ГПК. В дадения им едноседмичен срок, с вх. № 9927/2.ХІІ.2014 г., касаторите Ю. и М. К. допълнително са депозирали пред въззивния съд изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, намиращо се сега на страници 21-27 от досието по т. д. № 769/2015 г. по описа на ВКС, ТК, Първо отделение, т.е. пришито след изложението по последващата касационна жалба с вх. № 131/7.І.2015 г. Това тяхно изложение съдържа общо 9 /девет/ материалноправни и процесуалноправни въпроса, предмет на „произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение”. Видно от мотивите на постановеното в касационното производство по чл. 288 ГПК определение № 93/3.ІІ.2016 г. по настоящето дело, е, че преценката за допустимост на касационния контрол в релевираната от същите двама касатори хипотеза по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК /евентуално – по т. 2 на същия законов текст/ е извършена: „между атакуваното въззивно решение по чл. 247 ГПК, от една страна, и двете обсъдени по-горе решения на отделни състави от І-во г.о. на ВКС от 2011 г. и на ІІ-ро г.о. на ВС на НРБ от 1984 г.”. Следователно изразената от настоящия състав на Върховния касационен съд воля е била за недопускане до разглеждане по същество единствено на касационната жалба на Ю. и М. К. с вх. № 131/7.І.2015 г., насочена срещу постановеното от въззивния съд решение в пр-во по чл. 247 ГПК, а именно решение № 357/27.ХІ.2014 г. на Бургаския апелативен съд, ТК, по т. д. № 229/2014 г. Докато в диспозитивната част на същото определение по чл. 288 ГПК от 3.ІІ.2016 г. на първо място е посочено, че не се допуска касационно обжалване на „решение № 70 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 9.Х.2014 г., постановено по т. д. № 229/2014 г.”, а едва на второ място – и на Р. № 357/27.ХІ.2014 г. по същото дело /в съответната атакуваната негова част/. Ноторно е, във връзка с така направените констатации, че очевидна фактическа грешка - по смисъла на заглавието на чл. 247 ГПК – представлява всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, съответно на определението по чл. 288 ГПК. Същевременно съдопроизводственото правило на чл. 247, ал. 1, предл. 1-во ГПК позволява поправянето на очевидната фактическа грешка да стане по служебен почин на съда – без да се налага предварително съобщаване на страните за инициирането на такава поправка. Ето защо в случая ще следва да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитивната част на определение № 93/3.ІІ.2016 г., постановено по настоящето дело, като вместо израза: „решение № 70 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 9.Х.2014 г., постановено по т. д. № 229/2014 г., РЕСП. на Р. № 357/27.ХІ.2014 г. по същото дело” да се чете: „решение. № 357 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 27.ХІ.2014 г., постановено по т. д. № 229/2014 г.” По същество искането с правно основание по чл. 250 ГПК е основателно. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК (вх. № 9927/2.ХІІ.2014 г.), представляващо приложение към касационната им жалба с вх. № 9383/13.ХІ.2014 г., касаторите Ю. и М. К. обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение № 70/9.Х.2014 г. на Бургаския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 229/2014 г., последният се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по 8 материално- и процесуално правни въпроса, докато деветият бил решаван противоречиво от съдилищата. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. В пункт 4 от това изложение се съдържат общо три отделни правни въпроса, но нито един от тях не е част от произнасянето на Бургаския апелативен съд с атакуваното решение, в мотивите към което е било констатирано, че в предмета на делото по предявения иск с правно основание по чл. 79, ал. 1-във вр. чл. 200 ЗЗД и чл. 327, ал. 1 ТЗ не е включено изрично искане за произнасяне по самостоятелен иск за установяване на симулативност на сделка и опровергаване на съдържанието на документ, „но няма пречка тези аргументи да се заявят като твърдения или възражения в производството по един осъдителен иск”, т.е, че в процесния случай не е била налице хипотезата на чл. 211 ГПК. От своя страна, това обстоятелство с категоричност сочи, че и въпросът с пор. № 5 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК (с вх. № 9927/2.ХІІ.2014 г.) няма естеството на такъв, който да е от значение за изхода на делото при разглеждането на спора от Бургаския апелативен съд – предвид изцяло хипотетичния му характер. Същевременно в мотивите към цитираната точка от горното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС последователно е разграничено, че релевантният въпрос (бил той материално- и/или процесуалноправен) трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо, като относими изцяло към правилността на постановеното от Бургаския апелативен съд решение /а не към произнасянето с него/ ще следва да се преценяват формулираните в изложението на касаторите К. въпроси с пор. № 3, 6 и 7, както следва: „Дали е допустимо съдът да приеме за невярно признато от страната в нотариален акт обстоятелство за действителната продажна цена на имота, ако нотариалният акт не е оспорен в производство по чл. 193 ГПК?”; „Разпределянето на доказателствената тежест при установяване на изпълнение от страна на изпълнителя-продавач на договорено извършване на довършителни строителни работи в продавания недвижим имот.” „Дали следва да се счита изпаднал в забава и без връчване на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД длъжникът на парично задължение, чиито срок за изпълнение е неясен – договорен като определен срок след настъпването на една бъдеща неконкретна дата?” (при данните по делото, че последната конкретно е настъпила 5 дни преди сключването на окончателния договор за продажба в нотариална форма – у-ние № 141/17.VІІІ.2012 г.). Досежно въпросите с пор. №№ 1 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК (с вх. № 9927/2.ХІІ.2014 г.), за които касаторите Ю. и М. К. са поддържали, че те са били решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от двете отделения на неговата търговска колегия, ще следва да се отбележи, че Бургаският апелативен съд, обсъждайки в конкретния случай предварителния договор от 24.VІ.2008 г. в съвкупност с последващия анекс към него от 22.VІІІ.2011 г., но от дата, съвпадаща с тази на сключване на окончателния договор, като т. нар. „обратно писмо”, изрично се е придържал към общото изразеното разбиране в константната задължителна практика на ВКС досежно това, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма задължителна сила по отношение на включените в него елементи, които добиват своя завършен вид едва със сключване на окончателния договор, като същото важи и за анексите към договора като неразделна част от него, щом техен предмет е постигането на съгласие за сключване на окончателен договор. Следователно атакуваното въззивно решение е било постановено в точно съответствие - а не в противоречие, с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 118/6.Х.2010 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 1053/09 г., а и твърдяното противоречие по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК не се констатира вкл. и при съпоставка между обжалваното от съпрузите К. въззивно решение, от една страна, и второто, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 216/4.І.2011 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 87/2010 г. - от друга, доколкото с последното се разрешава съвсем различен правен въпрос: за евентуални предварителни уговорки за възмездност, отразени в приложения към предварителен договор, които следвало да се считат отменени с постигнатото в окончателния договор, освобождаващ поради това конкретни учредители на право на строеж от заплащане на суми по повод придобиването на обектите след неговото реализиране. В заключение, с постановеното преди сключване на процесните анекс и окончателен договор за продажба в нотариална форма по реда на чл. 290 ГПК решение № 86/18.VІІ.2011 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 682/2010 г. действително е прието, че продажба с окончателен договор при цена, различна от договорената в предварителния договор не е симулативна „само на това основание, ако не са налице останалите елементи по чл. 17 ЗЗД”, но точно конкретната хипотеза в атакуваното решение на Бургаския апелативен съд е съществено различна: с оглед придаденото от страните по спора целево предназначение на анекса от датата на окончателния договор, разкриващо действителната тяхна обща воля да прикрият реалната цена на осъществената в изискуемата от закона форма продажба, избягвайки по този начин заплащането на нотариални и местни такси в по-висок размер, уговорени и без друго с въпросния анекс от 22.VІІІ.2011 г. в тежест на двамата касатори („възложители”). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение