Определение № 545 от 27.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1091/2010 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца К. Д. Ц. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. И. срещу решение № 542 от 14.06.2010г. по гр. дело № 870/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което е оставено в сила решение от 30.11.2007г. по гр. дело № 620/2006г. на Софийски окръжен съд, Гражданска колегия, 4 състав и ищецът е осъден да заплати на ответника [фирма], [населено място] баня разноски за въззивната инстанция в размер 2 400 лв. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от К. Д. Ц. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] баня и М. К. Х. от [населено място], област В. искове за прогласяване недействителността на прехвърлянето на вземането по запис на заповед от 27.10.2000г., извършено на 20.08.2001г., и за недължимост на сумата от 36 000 лв. по запис на заповед от 27.10.2000г. поради изпълнение на задължението по него, и ищецът е осъден да заплати на [фирма] сумата 2 160 лв. – разноски за първоинстанционното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писменото изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона: 1/ въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване; 2/ въпроса за правото на издателя на записа на заповед да противопостави на джиратаря, както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и личните си възражения, основани на каузалните отношения с кредитора му. Позовава се на противоречие с решение № 1270/20.10.1999г. по гр. д. № 564/1999г. на ВКС, решение № 1231/11.05.2006г. по т. д. № 530/2005г. на ВКС, ТК, определение № 374/02.07.2009г. по т. д. № 15/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 229/28.02.2003г. по гр. д. № 899/2000г. на ВКС, V г. о., решение № 1221/30.11.2000г. по гр. д. № 1305/2000г. на ВС, ІV г. о. Ответникът [фирма], [населено място] баня чрез процесуалния си представител адв. Б. И. Н. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като постановеното решение е изцяло в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика. Каузалните отношения между издателя и поемателя на записа на заповед не могат да бъдат противопоставени на джиратаря. Релевира доводи за неотносимост на решение № 1270/20.10.1999г. по гр. д. № 564/1999г. на ВКС и решение № 1221/30.11.2000г. по гр. д. № 1305/2000г. на ВС, ІV г. о. към настоящия спор, поради това, че тези актове се отнасят за хипотезата, при която възраженията се правят от издателя на записа на заповед срещу поемателя, които са и страни по каузалната сделка, но не и срещу трето лице – джиратаря. Ответникът се позовава на решение № 513/02.04.2003г. по гр. д. № 2260/2002г. на ВКС, V г. о., в което правният въпрос е решен по идентичен начин с настоящото въззивно решение. Подроблни съображения относно правилността на решението излага в писмен отговор. Ответникът М. К. Х. от [населено място], област В. не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното: За да направи извод за неоснователност на иска за прогласяване на недействителността на прехвърлянето на вземането по записа на заповед от 27.10.2000г. поради липса на представителна власт у джиратаря, въззивният съд е приел, че за действителността на джирото като правен акт не е необходимо съгласие за извършването му от страна на джиратаря, не е необходимо той да е дееспособно лице, без значение е дали джиратарят е представляван надлежно по време на извършване на прехвърлянето на вземането, предаден ли е документът, който материализира вземането и джирото и предявен ли е той от надлежния носител на правата по него. Изложени са съображения, че това са условия, които имат отношение към погасителния ефект на плащането, към правните последици на фактическия състав, в който се включва като елемент и джирото, представляват факти, свързани с правното действие на менителничния ефект, но не и с неговата действителност. По отношение на отрицателния установителен иск за недължимост на сумата 36 000 лв. поради изпълнение на задължението по записа на заповед от 27.10.2000г. в обжалвания съдебен акт е прието, че са налице два отделни записа на заповед, тъй като екземплярите не са номерирани, както изисква разпоредбата на чл. 525, ал. 1 във връзка с чл. 537 ТЗ. По единия запис на заповед от 27.10.2000г. ищецът е погасил задължението си към ответника М. К., но по другия запис на заповед от същата дата, който е джиросан от ответника К. в полза на [фирма], чийто правоприемник е [фирма] и по който има издаден изпълнителен лист и образувано изп. дело № 390/2003г. на съдия изпълнител при Районен съд Бяла Слатина, задължението не е погасено. Решаващият съдебен състав е направил извод, че по джиросания запис на заповед сумата се дължи от ищеца на [фирма], тъй като съобразно чл. 465 ТЗ длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата. Поради това, че ищецът не твърди недобросъвестност от страна на [фирма] при придобиването на записа на заповед, нито такава е установена по делото, въззивният съд не е разгледал каузалните отношения между страните. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в изложението към касационната жалба и въззивното решение посочените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото: 1/ въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване в отношенията между издателя на записа на заповед и джиратаря; 2/ въпроса за правото на издателя на записа на заповед да противопостави на джиратаря, както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и личните си възражения, основани на каузалните отношения с кредитора му – поемател на записа на заповед и джирант. Д., че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, е неоснователен. Приложените от касатора решение № 1270/20.10.1999г. по гр. д. № 564/1999г. на ВКС, решение № 1231/11.05.2006г. по т. д. № 530/2005г. на ВКС, ТК, решение № 1221/30.11.2000г. по гр. д. № 1305/2000г. на ВС, ІV г. о. и решение № 229/28.02.2003г. по гр. д. № 899/2000г. на ВКС, V г. о. са неотносими към спора, тъй като в тях е разгледан въпросът относно правото на издателя на записа на заповед да противопостави личните си възражения, произтичащи от каузалната сделка, срещу поемателя, който се явява и кредитор по каузалното правоотношение и евентуален прехвърлител /джирант/ по менителничното право, но няма произнасяне дали личните възражения могат да се противопоставят на джиратаря, като само в първото посочено решение е изразено становище, че личните възражения могат да се противопоставят от издателя на записа на заповед и срещу недобросъвестния приносител. От определение № 374/02.07.2009г. по т. д. № 15/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. не може да се установи дали спорът разрешава въпрос за противопоставимостта на личните отношения във връзка с каузалното отношение от страна на издателя на менителничния ефект на джиратаря или само на недобросъвестния приносител. Цитираното от ответното дружество решение № 513/02.04.2003г. по гр. д. № 2260/2002г. на ВКС, V г. о. застъпва становището, че спрямо третите лица, които са придобили менителничният ефект с джиро, не могат да се противопоставят възражения, извлечени от каузалните отношения и от каузалната сделка, която предхожда или съпровожда издаването на менителничния ефект, но е постановено по реда на отменения ГПК, поради което не съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради липсата на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и трайноустановена съдебна практика по релевантните материалноправни въпроси, въззивното решение на Софийски апелативен съд следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение