Определение № 208 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2416/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на ищеца Кристофер Виоларис срещу въззивно определение на Варненски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното определение за прекратяване на производството, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът „Юролинк Файнаншъл Груп“ ЕООД оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Сезиран с частна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение за прекратяване на производството като недопустимо поради липса на правен интерес, въззивният съд е приел за установено, че с предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК се иска установяване на нищожност на решения на едноличния собственик („Сердик Мениджмънт Лимитид“, Британски Вирджински острови) на ответното дружество – за освобождаване на ищеца като управител на това дружество, за назначаване на нов управител и за отмяна на учредителния акт и приемане на нов. Интереса си ищецът обосновал с обстоятелството, че притежава 50 % от акциите от капитала на дружеството-принципал, предоставени за доверително управление на трето лице („Фокустръст Лимитид“), и че съществува вероятност ответното дружество, чрез новия управител, да се разпореди с имуществото си. Въз основа на това въззивният съд е приел, че за ищеца – трето лице правният интерес за предявяване на установителен иск за нищожност на решения на едноличен собственик на търговско дружество, е необходимо да бъде пряк, т. е. че отношенията, които ще възникнат за него с извършеното вписване, следва да са сигурни и реални. Приел е по-нататък, че в конкретния случай не се обосновава реално засягане на правната сфера на ищеца с решенията за промяна на управителите, тъй като изтъкнатото в тази насока обстоятелство (възможността новият управител да разпилява имуществото на дружеството) е хипотетично, а не реално. Допълнително извода си за липса на пряк интерес в случая съдът е обосновал и с това, че за ищеца, който не е съдружник в ответното дружество, не съществува регламентирано от ТЗ право да бъде управител, поради което освобождаването му не засяга негов защитим от закона интерес. Посочил е също, че твърдението за наличие на икономически интереси, които да бъдат защитени, не може да промени извода за липса на правен интерес, основан на императивни разпоредби на закона. Допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса “Необходимо ли е третото за дружеството лице – ищец по установителен иск за прогласяване на нищожност на взети решения на едноличния собственик на капитала, да обуславя пряк и непосредствен интерес от завеждането на иска или евентуален интерес от търсената защита е достатъчен, за да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес да води този иск?“. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обуславящ изводите на въззивния съд. Действително въззивният съд е посочил, че правният интерес за третото лице следва да бъде пряк. Анализът на мотивите обаче показва, че решаващото съображение на съда се основава на икономическия характер на изтъкнатите от жалбоподателя интереси, в чиято защита се твърди да са предявени исковете, с оглед именно на който съдът е приел, че в случая не се обосновава реално засягане на правната сфера на жалбоподателя. С други думи, въззивният съд не е провел разграничение между пряк правен интерес и евентуален правен интерес, при което поставеният от жалбоподателя въпрос би бил релевантен, а е основал изводите си на икономическата природа на сочения от жалбоподателя интерес. Не обосновава допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и вторият от формулираните въпроси, а именно “Следва ли съдът да преценява целесъобразността на търсената от ищеца защита, при съобразяване на правния интерес от провеждане на установителния иск?“ във връзка със споделеното от въззивния съд съображение на първата инстанция, че като съдружник в дружеството-принципал ищецът разполага с други възможности за защита на икономическите си интереси. И по този въпрос не се обосновава общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въпросът не съответства на решаващото съображение на въззивния съд за икономически, а не правен характер на интереса на ищеца в конкретния случай. Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите два въпроса като основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: “Обуславят ли наличието на правен интерес от провеждането на установителен иск за прогласяване на нищожност на взети решения от едноличния собственик на капитала на дружество, засягането или опасността да бъдат засегнати икономическите интереси на ищеца, легитимиращ себе си като действителен собственик, притежаващ косвено част от капитала на дружеството?“ и “Обуславя ли качеството на ищеца, легитимиращ себе си като действителен собственик, притежаващ косвено определена част от капитала на капиталово търговско дружество, но нямащ качеството на съдружник или акционер, наличието на правен интерес от провеждането на установителен иск за прогласяване на нищожност на взети решения от едноличния собственик на капитала на дружеството?“. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Вместо това аргументацията се ограничава до разбирането на жалбоподателя за необходимост да бъде пресечена проправяща си път нова съдебна практика за противопоставяне на икономическия интерес (основополагащ за всяко търговско правоотношение) срещу правния интерес, с която се създават условия за преграждане на пътя към искова защита на всички самостоятелни участници в търговския оборот, преследващи именно икономически интереси, основани на прокламираната от Конституцията свободна стопанска инициатива. Така изложените аргументи не отговарят на изискванията, разяснени с посоченото тълкувателно решение, поради което не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. С тези мотиви съдът