Определение № 310 от 19.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4652/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. Д. чрез адв. Г. – назначен негов особен представител против решение № 822 от 13.07.2021 г. по гр. д. № 512/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, 4-ти състав.

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не ангажира становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260506 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 434/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 23 състав в частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК искове на „Банка ДСК“ ЕАД срещу ответника Л. И. Д. и последният е осъден на основание чл. 430 ТЗ да заплати на банката сумата от 39 814. 23 лв. – главница по договор за кредит за текущо потребление от 19.04.2017 г., ведно със законната лихва от 07.12.2018 г. до окончателното изплащане, сумата от 1001. 30 лв. - възнаградителна лихва за периода от 12.10.2018 г. до 07.12.2018 г. и сумата от 835. 75 лв. - санкционна лихва на основание чл. 18 от Общите условия към договора за кредит, и са присъдени на ищеца разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че между страните е сключен на 19.04.2017 г. договор за кредит за текущо потребление, по силата на който ищцовата банка е предоставила на ответника-кредитополучател сумата от 50 000 лв. със срок на издължаване от 120 месеца. Изтъкнал е, че в чл. 7 от договора е определен размера на първоначално договорената възнаградителна лихва при преференциална надбавка за ползване на пакет частно банкиране на „Банка ДСК“ ЕАД. Посочил е, че при прекратяване на договора за ползване на пакета, освен ако в същия не е уговорено друго, кредитополучателят губи правото си на преференциалните нива на лихвата по отпуснатия му кредит. Съобразени са компонентите, при които се определя максималния размер, до който може да нараства приложимия по правоотношението лихвен процент при прекратяване на договора за ползване на пакета. Установено е, че съгласно клаузата на чл. 11 от договора с подписването му кредитополучателят е декларирал, че му е предоставена своевременно преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК, както и Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на физически лица, с оглед на вземане на информирано решение за сключване на съглашението. По силата пък на чл. 17 от договора е регламентирано, че неразделна част от него са въпросните Общи условия и извлечение от Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, който ищцовата банка прилага по извършвани услуги на клиента, които кредитополучателят е получил и приема с подписване на договора. Инстанцията по същество е посочила, че в т. 7 от приложимите Общи условия подробно е разписана методиката на определяне на променливия лихвен процент, както и че кредитополучателят е подписал договора за кредит и Общите условия. Установено е, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, подадено от ищцовата банка срещу ответника е било образувано ч. гр. № 77305/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 27 състав за вземания, произтичащи от разглеждания договор за текущо потребление, а именно: 49 326. 17 лв. - главница, 6012. 57 лв. - възнаградителна лихва върху главницата за периода от 12.07.2017 г. до 06.12.2018 г., 835. 75 лв. - надбавка за забава за периода от 20.07.2017 г. до 06.12.2018 г. и 120 лв. - такса за изискуем кредит. Заповедният съд е уважил частично заявлението – за сумата от 9 511. 94 лв. за дължими и падежирали 16 бр. вноски за периода от 12.07.2017 г. до 12.10.2018 г., със законната лихва от 07.12.2018 г. За останалите вземания, претендирани със заявлението по чл. 417 ГПК е отказано издаването на заповед за изпълнение, поради липсата на документ, удостоверяващ настъпването на тяхната изискуемост и е указано на заявителя, че за тях може да предяви осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е сторено с предявяване на исковете, предмет на делото. Втората инстанция е приела за установени размерите на вземанията според заключенията на назначеното по делото вещото лице. Дала е и мотивиран отговор на оплакванията във въззивната жалба като ги е счела за неоснователни. По отношение на твърдяното наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит е посочено, че той е сключен при преференциални условия, вкл. относно определената първоначално възнаградителна лихва като клаузите, при които кредитополучателят губи правото да ползва тази преференция са индивидуално уговорени, а методиката за изчисляване на лихвата е подробно разписана и приета от кредитополучателя. Прието е, че по спорното правоотношение намират приложение Общите условия на банката – ищец, тъй като изрично е посочено в договора при подписването му, че кредитополучателят е запознат с тях и ги приема за неразделна част от съдържанието му. Отделно е изложено, че такъв защитен довод не е правен от ответника в срока за отговор на исковата молба и е преклудиран. Направен е и извод, че противно на оплакването на страната, не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първостепенния съд, изразяващо се в пропуска му да посочи в диспозитива на решението правното основание, на което присъжда исковите суми. Правното основание на предявените искове е разпоредбата на чл. 430 ТЗ, която е изтъкната от първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за достъп до касация.

При обосноваване приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи противоречие на обжалваното решение „по съществен материалноправен въпрос“ с практиката на ВКС, изразена в решение № 76/22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019г. на I т. о., „според което е налице неравноправна клауза в договор тогава, когато тази клауза не отговаря на изискванията за добросъвестност. Според страната настоящият случай разкрива възприетото в горното съдебно решение „значително увеличаване на дължимите от кредитополучателя суми за лихви, които го поставят в неравнопоставено положение с кредитора по договора и не отговарят на изискванията за добросъвестност“. Такъв „съществен материалноправен въпрос“ бил разрешен от въззивния съд в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о., в което е проведено „разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗПП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер“. Твърди се, че по процесния договор за кредит банката едностранно е завишила лихвения процент, с което решението на въззивния съд реализирало противоречие с цитираната практика.

Иска се допускане на касационен контрол и при предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по правни въпроси, които се сочат за обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „Следва ли да се приеме, че са налице неравноправни клаузи, когато кредиторът едностранно започва да начислява големи по размер възнаградителни и санкционни лихви?;

2. „Следва ли съдът в решението си да се основава на Общите условия като част от процесния договор за текущо потребление, ако кредитополучателят по никакъв начин не е давал съгласието си за прилагането им по съглашението? – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС, съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.;

3. „Налице ли са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, ако съдът в решението си не посочва правното основание, на което присъжда исковите суми?“

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение. Доводите на наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит относно уговорените размери на възнаградителните и санкционни лихви, обосновани с едностранната възможност на банката да ги увеличава са от значение при преценката дали изводите на въззивния съд за признаване правното действие на тези уговорки (като валидни) са законосъобразни или не. Те касаят правилността на въззивния съдебен акт и затова не са релевантни, т. е. не осъществяват общо основание. Наред с изложеното, практиката на ВКС, на която касаторът се позовава не съдържа правни разрешения по въпроси, идентични с тези по обжалваното решение (като предпоставка за соченото противоречие помежду им). Касационното обжалване там е допуснато по различни, значими за делото питания: в първия случай - относно възможността нищожна клауза от потребителски договор да бъде заместена с повелителна норма от националното право, а във втория - дали констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер. Решаващи мотиви по тези въпроси в обжалваното решение няма изложени, което изключва наличието и на допълнителната предпоставка (да е дадено друго, противоречащо на възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение на същия правен въпрос). Ето защо достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се осъществи.

Липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените на това основание конкретни въпроси не удовлетворяват общо основание по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните питания съставляват общи касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), които обаче имат своята релевантност в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което обаче се развива след допуснат касационен контрол по обуславящ правен въпрос (чл. 280, ал. 1 ГПК) или при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК. Както вече се изтъкна по – горе според мотивите в съобразителната част на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Вън от изложеното, касаторът не е обосновал и допълнителните предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в двете му хипотези) предвид тяхното съдържание, изяснено с постановките по т. 4 от горецитирания тълкувателен акт.

В обобщение може да се заключи, че липсват сочените от страната основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационен контрол не следва да се допуска.

Жалбоподателят – ответник е участвал по делото, вкл. и в касационното производство чрез назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. С. Д. Г. от Софийска адвокатска колегия, на който съдът следва служебно да определи адвокатско възнаграждение за настоящото производство (тъй като предварително такова не е определено и внесено). Това са разноски дължими за осъществената от него правна защита и не зависят от изхода на спора. Те са за сметка на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА, респ. съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г., но не по-малко от една втора от него. В случая фактическата и правната сложност на делото пред касационната инстанция е минимална – особеният представител адв. Г. не е представлявала ответника в открито съдебно заседание; тя е изготвила от негово име касационна жалба със съдържание, възпроизведено и в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което като основания за допускане на касационното обжалване са наведени тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (без конкретно поставен въпрос) и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с повдигнати три правни въпроса. Ето защо и предвид материалния интерес в касационното производство минималният размер на адвокатското възнаграждение, съгласно чл. 9, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза на 1 724. 43 лв. При съобразяване с правилото на чл. 47, ал. 6, изр. 2 – in fine ГПК, съдът определя възнаграждение на особения представител в размер, по не по - малко от една втора от посочения долен праг, а именно - сумата от 870 лв. Затова ищецът следва да бъде осъден да я заплати на адв. С. Г..

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.