Определение № 551 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4884/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „АЛД АУТОМОТИВ ИТАЛИЯ“ /ALD AUTOMOTIVE ITALIA Srl/, със седалище и адрес на управление в Италия, чрез пълномощник адв. Е. Ф., срещу определение № 2298 от 16.09.2022г. постановено по ч.гр.д. № 1735/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2385 от 21.03.2022г. по гр.д. № 7798/2021г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по предявените срещу Прокуратурата на Република България искове. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно. Според жалбоподателя въззивният съд неправилно е приел, че пътят за защита срещу отказа на прокурора да върне веществено доказателство се реализира по реда на чл.111, ал.3 НПК, а не с иск по чл. 108 ЗС. За допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Посочени са правни въпроси, които жалбоподателят намира за решени в противоречие с практиката на ВКС: 1/ какви са правомощията на въззивния съд в производствата по частни жалби и дали в тези производства се прилагат ограниченията по чл. 269, изр. второ ГПК; в частност, дали въззивният съд дължи разглеждане и произнасяне по доводите в подкрепа на частната жалба, изложени в отделна молба, подадена след изтичане на срока за обжалване; 2/ допустим ли е иск по чл. 108 ЗС срещу Прокуратурата на РБ за собственост на вещ, иззета като веществено доказателство; в частност компетентен ли е гражданският съд при иск по чл. 108 ЗС против Прокуратурата да постановява предаване на владението върху вещ - лек автомобил, който е веществено доказателство по висящо досъдебно производство. Поддържа се и основанието очевидна неправилност по поставения втори въпрос. Ответникът по частната жалба Прокуратурата на Република България в писмения си отговор, изготвен от юрисконсулт М. С., счита че касационно обжалване не следва да се допуска. Претендира юрисконсултско възнаграждение. С разпореждане от 09.01.2023г. на съдията-докладчик във Върховния касационен съд делото е върнато на Софийски апелативен съд за отстраняване на очевидна фактическа грешка относно имената на членовете на състава, постановил обжалваното определение. С определение № 190 от 23.01.2023г. е отстранена допуснатата очевидна фактическа грешка и на 21.02.2023г. (след изтичане срока за обжалване) делото е постъпило отново във Върховния касационен съд. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 7798/2021г. на Софийски градски съд е по установителен иск за собственост и ревандикационен иск, предявени от „АЛД АУТОМОТИВ ИТАЛИЯ“ /ALD AUTOMOTIVE ITALIA Srl/, дружество със седалище в Италия, против Прокуратурата на Република България и против Е. И. П. относно собствеността на лек автомобил марка „Тойота“, модел „*“, с идентификационен номер на рама: ***, цвят: кафяв, приобщен като веществено доказателство по ДП № 225 ЗМК-437/2020г. по описа на 01 РУ-СДВР, пр.пр. № 53592/2019г. на СРП. Ищецът претендира установяване спрямо двамата ответници, че Е. П. не е собственик на процесния лек автомобил и осъждане на Прокуратурата на РБ да предаде владението, респективно държането на автомобила. Първоинстанционният съд е приел, че исковете срещу Прокуратурата са процесуално недопустими и е прекратил производството по тях. Посочил е, че не е необходимо Прокуратурата да бъде обвързвана със силата на пресъдено нещо на решението по спор за собственост доколкото автомобилът е задържан като веществено доказателство по чл. 111, ал. 1 НПК и чл. 113 НПК. При евентуален отказ от страна на Прокуратурата на РБ да върне автомобила, е предвидена съдебна защита по реда на чл. 111, ал. 3 НПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд като на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК е препратил към мотивите му. В допълнение е изтъкнал, че е безспорно, че автомобилът, иззет като веществено доказателство, се държи от прокуратурата на основание чл. 113 НПК, предвид възникналия спор относно собствеността върху него между две лица - ищецът и ответникът Е. П.. Не се твърди съществуването на извънсъдебен спор между ищеца и Прокуратурата относно собствеността на лекия автомобил. С предявените искове срещу Прокуратурата ищецът не цели защита на свое накърнено материално право, а излага предположения за евентуално препятстване на негови права в бъдещ неопределен момент, което не е достатъчно да обоснове правния интерес от предявяване на исковете срещу Прокуратурата на РБ на този етап от развитието на отношенията между тях. При преценка на наведените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива липсват. Първият въпрос, повдигнат от жалбоподателя, касае приложението на чл. 269 ГПК при обжалване на определение на първоинстанционен съд. Във връзка с него се навеждат оплаквания, че съдът не е извършил преценката си в условията на пълен въззив и по този начин е нарушил Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК. Твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, но същевременно е дал отговор на наведените от касатора възражения. Посочил е, че доводите в молбата от 16.05.2022г. (подадена след срока за обжалване) не следва да бъдат разглеждани. Независимо от това е допълнил, че обсъдени по същество, те са неоснователни. Вторият правен въпрос е относно допустимостта на иск по чл. 108 ЗС срещу Прокуратурата по отношение на движима вещ, иззета като веществено доказателство; в частност за компетентността на гражданския съд да постановява предаване на владението върху вещ, представляваща веществено доказателство по висящо досъдебно производство. Въпросът е релевантен за изхода на производството, но не е разрешен в отклонение от посочената от жалбоподателя практика. Решение № 10 от 04.03.2015г. по гр.д. № 4171/2014г. на І г.о. и Решение № 164 от 26.10.2017г. по гр.д. № 557/2017г. на І г.о. са постановени при различна фактическа обстановка - задържане на автомобила от прокуратурата при липса на претенции на различни лица за връщането му, т.е. при липса на спор за собствеността на вещта. В настоящия случай такъв спор е налице и той ще бъде разрешен с останалата висяща част на предявения иск. След приключването му за Прокуратурата ще възникне задължение да върне вещта на признатия за собственик въз основа на съдебното решение - чл. 113 НПК. В такава ситуация Прокуратурата не е надлежен ответник по иска за собственост, защото не оспорва правото на собственост, а осъществява държане върху вещта по силата на закона, което държане е ограничено времево до разрешаването на гражданскоправния спор за собствеността. До приключване на спора държането на автомобила от разследващите органи не е лишено от правно основание, а е основано на разпоредбата на чл. 113 НПК, като съдът правилно е отчел даденото тълкуване по прилагане на нормата в Тълкувателно решение № 2/2014 г. на ОСНК на ВКС. Не могат да бъдат споделени изложените съображения за очевидна неправилност на решението. Развитите от касатора съображения за недостатъчна защита посредством обжалването по чл. 111, ал.3 НПК са израз на несъгласието му с правните изводи на съда, но липсва "очевидност" на поддържаната от него неправилност. Съдът не е извършил прилагане на закона в противоположен смисъл, прилагане на отменен закон, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. А само такива тежки нарушения на процесуалния и материалния закон, установими от прочита на решението, обуславят квалифицирането на неправилността като очевидна. Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. При този изход в полза на ответника Прокуратурата на Република България следва да се присъди на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.