Определение № 218 от 14.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1742/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК] и на Е. В. К. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния им пълномощник адвокат А.Б., срещу решение № 2064 от 15.12.2012 г. по т.д. № 235/2010 г. на Апелативен съд – П. в частта, с която е потвърдено решение № 422 от 21.10.2009 г. по гр.д. № 1034/2008 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу К. В. Б. иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 16 200 лв. – недължимо платена по изп.дело № 8201/2003 г. по описа на ДСИ при РС-Пловдив, ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и в частта за разноските. Въззивното решение е обжалвано и в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 2304 от 17.12.2009 г. по гр.д. № 1034/2008 г. на ОС-Пловдив за осъждане на Е. К. и [фирма] да заплатят на К. Б. допълнително 1 629 лв. деловодни разноски, представляваща разликата между присъдените с решението по делото разноски в размер на 1 771 лв. и реално платеното адвокатско възнаграждение в размер на 3 400 лева. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане или произнасяне с решение по същество за осъждане на К. Б. да заплати на [фирма] получената без правно основание сума 16 200 лв., ведно със законната лихва, с присъждане на разноски. Твърди се, че решаващият състав не е преценил всички искания и възражения на страните, неправилно е отказал допускането на нови доказателства, а мотивите към решението са противоречиви. Подържа се и довод за нарушение на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, с оглед безспорно установеното по делото обстоятелство, че посочената сума е излязла от патримониума на дружеството – ищец, постъпила е по сметката на съдебния изпълнител, съответно преведена на взискателя в резултат на проведено принудително изпълнение по изп.лист, издаден по реда на ГПК – отм. въз основа на записи на заповед, признати в последствие за нищожни. Последният довод е основан на твърденията на касатора, че за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е ирелевантно обстоятелството по коя банкова сметка/в коя банка/ са били запорираните суми на дружеството. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани правни въпроси, свързани с: елементите от фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и предмета на доказване по този иск както и с възможността за уточняване на обстоятелства, неводещи до промяна в предмета и страните по делото, нито до изменение на основанието и петитума и доколко такова уточнение съставлява изменение на иска. По материалноправните въпроси се поддържат допълнителните предпоставки по т.1, 2 и 3 ГПК, с позоваване на приложена към жалбата практика, а по процесуалноправния въпрос- т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение № 1322/30.12.2008 г. по гр.д. № 5541/2007 г., ВКС, І г.о. Ответникът по касация К. Б., чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. Ч., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, по съображения в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба, подадена от [фирма] е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В частта, с която се обжалва въззивното решение, имащо характер на определение за потвърждаване на постановеното по реда на чл. 248 ГПК първоинстанционно определение, съвместната касационна жалба има характер на касационна частна жалба и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – П. е приел, че ищецът/сега касатор/ не е доказал въведените в исковата молба твърдения, че претендираната за връщане сума, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, в размер на 16 200 лв., е била удържана от сметка на дружеството в [фирма] – София, поради недоказване наличието на банкова сметка на дружеството в посочената банка, която да е била предмет на запор и от която да са постъпвали суми по изпълнителното дело. Въззивният съд не е отчел твърденията на дружеството за допусната грешка в обстоятелствената част на исковата молба при посочване наименованието на банката, в която се намира сметката на дружеството, от която е преведена исковата сума. Съображенията в тази насока са основани на липсата на изменение, по съответния процесуален ред, на твърдяните от ищеца обстоятелства. По отношение на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на първата инстанция, с което са присъдени допълнително разноски на ответника до пълния претендиран размер, въззивният съд е направил извод, че се касае за допълване на решението в частта за разноските, тъй като липсва произнасяне по цялото искане на страната за присъждане на разноски в пълния им обем. Оставено е без уважение и направеното в частната въззивна жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника по иска. Настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната част. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос – дали уточнението на обстоятелства, които не водят до промяна в предмета и страните по делото, съставлява изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК, попада в приложното поле по чл.280, ал.1 ГПК. Произнасянето по този въпрос е обусловило решаващите изводи на въззивната инстанция, поради което е доказана основната предпоставка за достъп до касация. С представеното от касатора решение № 1322/30.12.2008 г. по гр.д. № 5541/2007 г., ВКС, І г.о. следва да се приеме за доказана и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Касационното обжалване следва обаче да се допусне по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е налице задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК и надлежно публикувана/ така например, решение № 3/31.05.2013 г. по гр.д. № 783/2012 г., ІІ г.о., решение № 63/28.05.2011 г. по т.д. № 490/2010 г., ІІ т.о., решение № 87/14.07.2011 г. по т.д. № 688/2010 г., І то., решение № 118/11.07.2012 г. по т.д. № 537/2011 г., ІІ т.о., решение № 235/11.07.2013 г. по т.д. № 425/2011 г., ІІ т.о. и др./.В цитираните съдебни актове различни състави на касационната инстанция са се произнесли по въпроси, свързани с предпоставките за изменение на иска по реда на чл.214 ГПК, като въззивното решение е постановено в отклонение от тази практика. Частната касационна жалба, инкорпорирана в касационната жалба е основателна. Въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановеното от първата инстанция определение за допълнително присъждане в полза на ответника Б. разноски за производството пред Окръжен съд – Пловдив, е процесуално недопустимо. Както първата, така и въззивната инстанция са се произнесли по недопустима молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради липса на списък на разноските, при неправилно квалифициране на искането на К. Б. като такова за допълване на решението в частта за разноските. Действително, в подадената от Б. молба вх.№ 27047/25.11.2009 г. искането за присъждане на пълния размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение е квалифицирано като такова за допълване на решението, но тази квалификация не е задължителна за съда. След като първоинстанционният съд е определил дължимите разноски, искането на страната за привеждането им в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им в друг, различен размер, не би могло да съставлява искане за допълнително произнасяне, а за изменение на размера на вече присъдените разноски. За да е допустима обаче молбата по чл.248, ал.1 ГПК в хипотезата на изменение на решението в частта за разноските, страната, която е поискала присъждане на разноски следва да е представила списък по чл.80 ГПК, което в случая не е сторено. В горния смисъл са и задължителните указания, дадени в т.9 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което ясно са разграничени двете предвидени в чл.248, ал.1 ГПК хипотези за отстраняване на непълноти или грешки при формиране волята на съда по отговорността за разноски. С оглед недопустимостта на молбата по чл.248 ГПК, подадена от К. Б., следва да се обезсилят обжалваното въззивно определение /инкорпорирано в решението/ и потвърденото с него определение на ОС – Пловдив, като се прекрати производството по тази молба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение