Решение № 7811 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6120/2018 г.

Решение № 7811 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6120/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 2058 от 28.03.2018 г., постановено по адм. д. № 679/18 г., Административен съд – С. град, второ отделение, 31-ви състав, е отхвърлил жалбата на Т. В. срещу Заповед за задържане на лице рег. № 2553341/06.01.2018 г. на полицейски орган при 01 РУ – СДВР и е осъдил жалбоподателя да заплати на СДВР разноски по делото в размер на 150 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Т. В. от [населено място] чрез пълномощника си адв. К. Т.. В същата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорената заповед за задържане. Ответният по касационната жалба полицейски орган при 01 РУ – СДВР чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд С. град е отхвърлил жалбата на Т. В. срещу Заповед за задържане на лице рег. № 2553341/06.01.2018 г. на полицейски орган при 01 РУ – СДВР. Съдът е описал подробно фактическата обстановка по издаване на процесната заповед за задържане. Изложени са мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и съдържа фактическо и правно основание за издаването й. Съдът е направил тълкуване на разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на което основание е издадена заповедта, като е направил извод, че нормата изисква за задържане на определено лице да са налице данни, че то е извършило определено престъпление, а не да му е повдигнато обвинение за такова престъпление или да са налице достатъчно данни да се образува наказателно производство. Анализирайки събраните доказателства по делото първоинстанционният съд е приел, че в случая са налице достатъчно данни – докладна записка – л. 54, протоколи за разпит на свидетели – л. 61 – 63, обяснения на задържаното лице, протокол за доброволно предаване, експертна справка № 154 – Х/2018 г., предложение на разследващ полицай, от които данни е видно, че е налице извършено престъпление, а от друга страна са извършени и процесуално-следствени действия във връзка с образувано бързо производство 225 ЗМК 60/2018 г. Прието е още, че посочването на конкретната форма на изпълнителното деяние квалификация не е дължимо от полицейския орган, а от съответния прокурор, който е компетентен да повдигне обвинение на лицето. На основание изложеното е направен извод, че задържането на жалбоподателя е извършено при наличие на предвиденото в закона основание – налице са достатъчно данни за извършено престъпление. Отбелязано е, че посоченото като фактическо основание в заповедта притежание на наркотични вещества и посочените в доклада данни са достатъчни за създаване на обосновано подозрение за извършване на престъпна дейност. Притежанието на наркотични вещества е определено като престъпление по чл. 354 а НК, като за процесното производство е без значение дали дейнието е маловажен случай или малозначително дейние по чл. 9, ал. 2 НК, като това е въпрос, който следва да бъде установен в досъдебното производство. Прието е, че е съществувала необходимост от задържане на жалбоподателя в обществен интерес, който следва да бъде предпочетен пред зачитане на личната му свобода. Решението на Административен съд – С. град е правилно и законосъобразно. Основното оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон. Развити си обширни доводи защо според касатора процесната заповед не е надлежно мотивирана – нито пряко, нито косвено, което прави същата незаконосъобразно. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното: Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От данните по делото е видно, че касационната жалбоподател е съпричастен към извършване на конкретно престъпление – притежание на наркотични вещества. По делото са налице достатъчно доказателства, подробно възпроизведени от първоинстанционния съд, които установяват горното обстоятелство. Следователно, към момента на издаване на оспорваната заповед са били налице данни за извършено престъпление от страна на жалбоподателя, което е основание за прилагането на ПАМ по смисъла на чл. 72 от ЗМВР като не е необходимо тези данни да са пълни или категорично да уличават лицето в извършването на престъпление. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая следва да се приеме, че обосноваността и необходимостта от задържането е подкрепен със събраните по делото доказателства. Задържането е извършено на законово основание, предвидено в нормативен акт – закон и в този смисъл не може да се приеме, че ограничението на свободата на касатора е необосновано и е в нарушение на ЕКПЧ. В конкретния случай е изпълнено законовото изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за посочване в заповедта по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР на основанието за прилагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа". Лицето е уведомено за основанията (правни и фактически) за задържането му и са разяснени правата му, с което е гарантиран принципа за защита от произвол, съгласно чл. 5, § 2 от ЕКПЧ. Твърденията в обратния смисъл не са подкрепени с доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че е спазен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа" е оправдано, защото в случая са били налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес за разкриване на извършители на престъпления, предотвратяване укриването на извършителите, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Като е стигнал до същите правни изводи и е потвърдил оспорената заповед, Административен съд – С. град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касатора следва да бъде осъден да заплати на СДВР юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лева.