Определение № 50659 от 12.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 39/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. М., [населено място], обл.Бургас, срещу решение № 18/22.03.2021 г., постановено по т.д.№ 6/2021г. от Бургаски апелативен съд, поправено с решение № 100172/25.05.2021 г., с което след частична отмяна на решение № 321/23.10.2018 г. по т.д.№ 398/2017 г. на Бургаски окръжен съд е признато за установено в отношенията между „Банка ДСК“ ЕАД и касатора, че С. М. М. дължи сумата от 45714,32 евро, представляваща дължима главница, сумата от 8763,64 евро, представляваща договорна лихва за периода 03.01.2014 г. – 13.12.2016 г., сумата от 2169,03 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на 3 % лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски за периода 03.01.2014 г. – 08.07.2016 г. съгласно т.20.1 от общите условия на допълнително споразумение от 20.11.2009 г. и сумата от 1406,25 евро, представляваща обезщетение за забава съгласно т.20.2 от общите условия, представляваща 10 % лихвена надбавка върху частта на просрочените вноски за периода 08.07.2016 г. – 13.12.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.12.2016 г. Касационната жалба е депозирана срещу решение № 18/22.03.2021 г., в което сумата на главницата е посочена в размер на 32941,40 евро, а на договорната лихва – в размер на 21536,52 евро. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 132/13.01.2021 г. по т.д.№ 2195/2019 г. на Върховен касационен съд. С отменителното решение на основание чл.294, ал.1 ГПК Върховният касационен съд се е произнесъл, че не е формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по т.д.№ 85/2013 г. на Бургаски окръжен съд, с което са били отхвърлени исковите претенции на „Банка ДСК“ ЕАД срещу С. М. за установяване съществуването на вземания на банката по същия договор за банков кредит от 15.11.2004 г. Изложени са съображения, че въззивното решение е допустимо, както и правилно в частта, с която е прието, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит. Решението е отменено и делото е върнато за ново разглеждане с указания за назначаване на съдебно – счетоводна експертиза, чрез която да се установи размерът на претендираните вземания, като се съобрази, че клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране на просрочените лихви са нищожни и прогласената нищожност на клаузата от договора за кредит, даваща възможност на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, имат за последица недействителност на установителната част на споразумението относно размера на дължимите суми и на новия погасителен план. Дадените указания са задълженията на ответника да бъдат изчислени по първоначалния договор за кредит, както и въззивният съд да се произнесе по възражението за погасителна давност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички възражения и доводи на страните, включително относно формираната сила на пресъдено нещо с решението по т.д.№ 85/2013 г., настъпването на предсрочна изискуемост, недействителността на клаузите на договора и споразумението. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е определил размера на задълженията за главница и лихви по първоначално уговорения лихвен процент и без капитализиране на непогасената възнаградителна лихва към главницата. Възражението за давност е частично уважено за вземанията за главница – до 03.01.2012 г., а за договорна лихва – до 03.01.2014 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил два въпроса, свързани с допустимостта на иска, съответно на въззивното решение, на основание чл.280, ал.2 ГПК, евентуално по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите могат да се обобщят като въпрос за допустимостта на иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при наличието на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск на кредитора на същото правно основание – по същия договор за кредит, включително и в частта за погасителните вноски с настъпил падеж към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. Останалите три въпроса са за значението на погасителния план към договора за кредит: първият за задължението на въззивния съд да изложи мотиви във връзка с липсата на погасителен план, вторият – дали погасителният план е съществена част от договора за кредит и третият – следва ли погасителният план да е подписан от страните. Въпросите са поставени с оглед на развитите в касационната жалба доводи, че предвид липсата на погасителен план не може да се установят действителните уговорки между страните за размера на погасителните вноски и съответно кои задължения са погасявани с направените плащания. Въведените основания за допускане на касационно обжалване са по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно нормата на чл.295, ал.1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл.293, ал.3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. По силата на чл.294, ал.1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая ВКС е допуснал касационно обжалване по жалба на С. М. за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение при първоначалното разглеждане на делото с оглед на влязло в сила въззивно решение по т.д.№ 85/2013 г. на Бургаски окръжен съд. С решението на ВКС по т.д.№ 2195/2019 г. е решен въпросът за пределите на силата на пресъдено нещо, както и за допустимостта на иска, поради което този въпрос е част от указанията на касационната инстанция за въззивния съд и не представлява нарушение по смисъла на чл.295, ал.1 ГПК, на което касаторът може да се позовава при повторно разглеждане на делото от ВКС. Изложените съображения са относими и към въпросите за значението на погасителния план. Доводи във връзка с погасителния план са били изложени в касационната жалба по т.д.№ 2195/2019 г., като в отменителното решение на ВКС е прието, че действие между страните има първоначалният договор и са дадени указания на апелативния съд да изчисли размера на задълженията по този договор. Въззивният съд е съобразил точно дадените указания и е изложил мотиви по възражението за липса на погасителен план. В този смисъл първият въпрос, свързан с необсъждането на възражението, не отговаря на данните по делото. Размерът на вноските е определен от решаващия състав по договора и общите условия, в които се съдържа информация за начина на формирането им, включително в първоначалния договор – размерът на вноската по главницата е посочен като конкретна сума. Предвид на дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за проверка за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд