Определение № 5209 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 419/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. срещу решение 883/23г. на САС, с което тя е осъдена да плати на ищеца Адвокатско дружество „Симеонов и Дерменджиев“ 152969лв. адвокатско възнаграждение. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 от ГПК. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: Ищецът Адвокатско дружество „Симеонов и Д ерменджиев“ е предявил иск по чл. 79 във връзка с чл. 288 ЗЗД. Въвел е твърдения, че е сключил договор за правна помощ през 2018г. с ответницата М. Г. по дело за делба на съсобствени на ответницата недвижими имоти. В договора за правна помощ било уговорено резултатно възнаграждение в размер на 15% от стойността на полученото от ответницата имущество при делбата, вкл. индивидуално право на собственост и парични суми за уравнение на дяловете. Но ответницата неоснователно оттеглила пълномощното и прекратила договора за правна помощ през 2020г. по време на висящността на делото за делба. Според ищеца, ответницата дължи цялото договорено възнаграждение, което е определяемо според размера на данъчната оценка на шестте недвижими имоти, предмет на делбата, като стойността на нейния дял възлиза на 1020000лв., откъдето се претендира възнаграждение в размер на 152969лв., без ДДС. В срока за отговор ответницата е възразила, че е оттеглила пълномощното, тъй като е снела доверието от пълномощника. Заявява, че изпълнителят неоснователно е забавил реализирането на поръчката. В рамките на две години не било постигнато споразумение. Освен това била заплашена от представител на дружеството, че „няма да е първият осъден клиент“, и поради възбуден страх снела доверието си от пълномощника. Изразено е становище, че дружеството има право на вземане само за частичното изпълнение на поръчката съгласно чл. 288, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, както и че възнаграждението следва да се определи от Адвокатския съвет по Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Преди първото по делото заседание ищецът е заявил, че несбъдване на условието за плащане на възнаграждението се дължи на недобросъвестно поведение на ответника. Иска се допълване на доклада с това основание. В първото по делото заседание съдът е квалифицирал иска по чл. 79 във връзка с чл. 288 ЗЗД, като изрично е постановил, че допълва доклада с оспорванията на ищеца, направени в молбата преди първото съдебно заседание. Не е разпределена доказателствена тежест по чл. 26, ал.2 от ЗАдв., както и по чл. 25 ЗЗД. В писмената защита ищецът твърди, че претендира възнаграждението си на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 25 ЗЗД, тъй като плащането на резултатното възнаграждение било поставено под отлагателно условие. СГС е приел, че договорът за правна помощ е бил точно изпълняван от ищеца. След сключването на договора за правна помощ, от името на ответницата са били предявени два иска, за делба на съсобствените имоти и за плащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 от ЗС, поради лишаване от ползване върху един от имотите. В същия период срещу ответницата е бил предявен иск за плащане на обезщетение за лишаване от ползване на част от съсобствените имоти, по което дело ответницата е била представлявана от дружеството ищец въз основа на процесния договор за правна помощ. По това дело е бил подаден отговор и с влязло в сила решение този иск е бил отхвърлен изцяло. По делото за делба през 2020г. срещу М. Г. е бил предявен инцидентен установителен иск за собственост върху един от съсобствените имоти, по който иск дружеството ищец е подало отговор. Делото за делба е прекратено поради оттегляне на иска от ответницата и съгласие на другата страна, а делото по чл. 31, ал.2 ЗС е било прекратено, поради отказ от иска, направен от ответницата. СГС е приел, че договорът за правна помощ е бил прекратен неоснователно, доколкото не било доказано липсата на изпълнение от страна на пълномощника, поради което ответницата дължи уговореното възнаграждение в цял размер на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата. Но тъй като това възнаграждение се дължало само при осъществен резултат, а ответницата недобросъвестно попречила за реализирането му, то на основание чл. 25 ЗЗД следвало да се приеме, че условието се е сбъднало, поради което определил възнаграждение в размер на 15% от стойността на дела на ответницата в съсобствеността, изчислен на база данъчната оценка на недвижимите имоти, и съответно присъдил исканата сума от 152969лв.. Слез решението на СГС е постъпило искане на ищеца за поправка на ОФГ, евентуално за допълване на решението като се допълни, че присъдената сума е без ДДС. СГС е оставил това искане без уважение. Във въззивната жалба на ответника М. Г. се оспорват изводите на СГС. Изразява се становище, че договорът за правна помощ е бил сключен най- вече за постигане на споразумение за доброволна делба, а в рамките на 2 години този резултат не е бил осъществен. Освен това отношенията между доверител и довереник били съпътствани от възбуждане на страх в ответницата от бъдещото и осъждане. Възразява се, че не е действала недобросъвестно, доколкото е имала право да се откаже от поръчката с едностранно волеизявление. Уговореното възнаграждение не е определяемо, поради което съдът не може да го определи. Въззивна жалба е подадена и от дружеството ищец в частта, в която е отхвърлено искането по чл. 247 от ГПК, евентуално по чл. 250 ГПК. САС е приел, че липсва неизпълнение от дружеството, поради което неоснователно е била прекратена поръчката, поради което се дължи целия размер на уговореното възнаграждение съгласно чл. 26, ал.2 от ЗАдв, който размер бил определяеми и поставен под отлагателно условие. Ответницата дължала възнаграждението на основание чл. 25 ЗЗД, поради недобросъвестно попречване на сбъдване на условието, уговорено в договора за правна помощ, а именно недобросъвестно била попречила на реализирането на делбата. Едновременно с това, САС е отменил решението на СГС в частта, в която е отхвърлено искането по чл. 250 от ГПК и е върнал делото в тази част за ново произнасяне. При новото разглеждане по чл. 250 от ГПК, СГС е отхвърлил искането като неоснователно, доколкото в договора за правна помощ не било посочено изрично, че резултатното възнаграждение е уговорено без ДДС. В касационната жалба на ответницата М. Г. се оспорват изводите на въззивния съд по чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 25 ЗЗД. Отново се излагат съображения, че в рамките на две години адвокатското дружество неоснователно е забавило сключването на споразумение за доброволна делба; че неосъщественият резултат представлявал неизпълнение, а не несбъдване на условието; че ответницата не е попречила на сбъдването на условието; че ответницата не е имала интерес от несбъдване на условието; че ВС не е определил формата на вината по чл. 25 ЗЗД; че уговорката в договора за правна помощ, а именно, че се дължи възнаграждение, без да е извършена услуга, е неравноправна клауза. В изложението към жалбата се поставят въпроси за вероятна недопустимост, тъй като съдът приел, че между ответницата и другия съделител имало сговаряне за имотите, откъдето възниквал интерес на ответницата да не плати адвокатско възнаграждение, а такъв факт въобще не е бил въвеждан от ищеца. Този факт не можело да се въвежда служебно от съда. Във връзка с този извод на въззивния съд се поставят и въпроси за правомощията на въззивния съд с оглед предмета на доказване, твърденията и становището на страните. Относно приложението на чл. 25, ал.1 ЗЗД се поставят въпроси за предпоставките на иска, за същността на понятието недобросъвестност; дали неизпълнението на договор осъществява предпоставките на чл. 25 ЗЗД; условно ли е адвокатското възнаграждение. Формулиран е и въпрос за критериите при тълкуване на договор по чл. 20 ЗЗД във връзка с извода на съда за несбъдване на условието по договора. Поставен е въпрос за задължението на съда да се произнесе по възраженията и доводите на страните, доколкото въззивният съд не се бил произнесъл по възражението на ответницата, че договорът за правна помощ се изпълнявал в забава вече 2 години. Необходима ли била вина за оттегляне на поръчката. Формулиран е и въпрос относно задължението на съда да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и поради очевидна неправилност. Въз основа на изложените обстоятелства, ВКС счита, че по два въпроса има основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос се отнася до вороятната недопустимост на въззивното решение, а именно дали съдът се е произнесъл по непредявен иск, доколкото предявеният иск е бил с правно основание чл. 288, ал.1 от ЗЗД, а съдът е постановил решението си на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 25, ал.1 от ЗЗД. Първоначално искът е бил предявен по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 288 ЗЗД. С писмена молба преди първото по делото заседание ищецът е въвел като твърдение, че ответницата недобросъвестно е попречила на сбъдването на условието за плащане на резултатното възнаграждение. Първоинстанционният съд е постановил, че допълва проекта за доклад с възраженията на ищеца, направени с писмената молба преди първото заседание, и не е разпределил доказателствена тежест по чл. 26 ЗАдв., нито по чл. 25 ЗЗД. Въззивният съд също не е разпределял доказателствена тежест по приложението на тези две норми. Вторият въпрос, по който е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, е относно възможността да се присъди уговорено резултатно адвокатско възнаграждение на основание чл. 25, ал.1 от ЗЗД, при неоснователно прекратяване на договора за правна помощ, доколкото съществува противоречиво тълкуване дали оттеглянето на поръчката е субективно право или е недобросъвестно поведение, както и дали възнаграждението по чл. 26, ал.2 от ЗАдв. е възнаграждение за труд или е възнаграждение за труд и/или за резултат. Тъй като въпросът за вероятна недопустимост е обуславящ, то касационното обжалване следва да се допусне на основание вероятна недопустимост. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО