Определение № 10086 от 26.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2024 г.

Производството е по чл.229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Е.-В. В. М. от град София против определение № 5776/21.05.2024г. по административно дело № 3236/2024г. по описа на Административен съд- София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата й против заповед № РД-24-00-47/16.02.2006г. на кмета на район „Красно село“- Столична община и производството по делото е прекратено. Ответната страна- кметът на район „Красно село“ в Столична община, не заявява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в частната жалба оплаквания, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл.229, ал.1, т.1 от АПК и в срока по чл.230 от АПК. Разгледана по същество, тя е основателна. Производството пред Административен съд- София –град е образувано по жалба на Е.-В. В. М. от град София, подадена по пощата на 15.03.2024г. против заповед № РД-24-00-47/16.02.2006г. на кмета на район „Красно село“- Столична община, с която на основание чл.65, ал.2 от Закона за общинската собственост (ЗОбС), е наредено изземването на общинско жилище, находящо се в град София, бул.“България“, [адрес] от титулярите по настанителна заповед № ЖН-04-22/29.09.1999г.- В. Б. М., П. В. М. и Е. В. В. М.. Жалбоподателката Е.-В. М. оспорва заповедта като нищожна, твърдейки, че същата е издадена в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и при неспазване на правата й по Закона за закрила на детето, тъй като към този момент тя е била непълнолетна. Съдът е приел жалбата за недопустима, излагайки съображения, че за жалбоподателката липсва правен интерес от оспорването. Поради това и на основание чл.159,т.4 от АПК е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В настоящата хипотеза издадената заповед за изземване е оспорена с искане за обявяване на нищожността й от един от нейните адресати- Е.-В. М.. Съобразно правилото на чл.149, ал.5 от АПК административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето. Съществуването и надлежното упражняване на правото на оспорване е възможно само при наличието на определени процесуални предпоставки, една от които, съгласно чл. 159, т. 4 АПК, е оспорващият да има правен интерес от оспорването. А интерес от защита пред съд имат само онези лица, по отношение на които административният акт оказва неблагоприятно въздействие върху правата и законните им интереси, признати като такива в правна норма. Понятието „правен интерес“ и неговата същност са анализирани обстойно в редица решения на Конституционния съд и на Върховния административен съд (решение № 21 от 26.10.1995г. на КС по к.д.№ 18/1995г, решение № 5 от 17.04.2007г. на КС по к.д. № 11/2006г., тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013г. на ВАС по т.д. № 1/2012г.). Безспорно е, че заповедта за изземване на общински жилищен имот от определено лице, което го владее без правно основание, засяга неблагоприятно правната сфера на това лице, лишавайки го от фактическата власт върху имота. Ето защо адресатите на заповед с правно основание чл.65, ал.2 от ЗОбС винаги имат правен интерес от оспорването й. В тази връзка първоинстанционният съд правилно е съобразил даденото в ТР № 3/16.04.2013г. по т.д. № 1/2012г. на Върховния административен съд задължително тълкуване, съгласно което при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Неправилно обаче АССГ е приел, че оспорваната заповед не е породила неблагоприятни правни последици за жалбоподателката, тъй като със заповед № ЖН-04-02/13.09.2009г. на кмета на район „Връбница“ в Столична община, тя е била настанена в друго общинско жилище и обявяването на процесната заповед № РД-24-00-46/16.02.2006г. не би довела до промяна в правното положение на М.. След като жалбоподателката е адресат на заповедта за изземване, тя рефлектира неблагоприятно пряко върху нейната правна сфера, поради което за нея е налице и личен и пряк интерес от оспорването й. Последващото й настаняване в други общински жилища не води до промяна в правното положение на М., каквото би настъпило в резултат от обявяването на нищожността. Следва да се отбележи също, че обстоятелството дали административният акт, чиято нищожност се претендира, е изпълнен, е правно ирелевантно досежно спора за действителността на акта. Освен това съдът е допуснал и съществено процесуално нарушение, тъй като преди да остави без разглеждане жалбата на М. и да прекрати производството по делото на основание чл.159, т.4 от АПК, съдът не й е указал да обоснове правния си интерес от оспорване на заповедта за изземване- с разпореждането на съда от 04.04.2024г. са дадени указания единствено относно поисканото освобождаване от държавна такса и относно конкретизацията на фактите, обуславящи твърдяната незаконосъобразност. Ето защо, като е приел, че жалбата на М. е недопустима на основание чл. 159, т. 4 АПК, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато на АС – София-град за продължаване на съдопроизводствените действия по него и произнасяне по съществото на спора. По делото липсват данни да е налице вече приключило производство по оспорване на законосъобразността на акта, което да е пречка за последващо произнасяне на съда по отношение на неговата евентуална нищожност. Мотивиран така и на основание чл.235, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,