Определение № 175 от 30.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4221/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. С. от [населено място], Р. В. С. от [населено място] и И. Г. С. от [населено място] против Решение № 241 от 07.07.2017 г. по в. гр. д. № 290/2017 г. на Хасковския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 80 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 592/2016 г. на Хасковския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Д. Р. С., при условията на обективно и субективно съединение искове, както следва: искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението върху по 1/6 ид.ч. на всеки от тях от: 1. Поземлен имот с идентификатор 77195.313.7, с административен адрес – [населено място], местност „Б.”, с площ от 17 283 кв.м., с трайно предназначение на имота: земеделска земя, с начин на трайно ползване: нива; стар идентификатор на имота 313007, при граници на имота: имоти с идентификатори: 77195.319.55, 77195.313.1, 77195.313.2, 77195.313.16; 2. Поземлен имот с идентификатор 77195.319.22, с административен адрес – [населено място], местност „Б.”, с площ от 8 646 кв.м., с трайно предназначение на имота: земеделска земя, с начин на трайно ползване: нива; стар идентификатор на имота 319022, при граници на имота: имоти с идентификатори: 77195.319.20, 77195.319.25, 77195.319.29, 77195.319.58; 3. Поземлен имот с идентификатор 77195.217.1, с административен адрес – [населено място], местност „И.”, с площ от 31372 кв.м., с трайно предназначение на имота: земеделска земя, с начин на трайно ползване: нива; стар идентификатор на имота 217001, при граници на имота: имоти с идентификатори: 77195.217.12, 77195.217.36, 77195.217.13, 77195.217.35. 4.Поземлен имот с идентификатор 77195.424.47, с административен адрес – [населено място], местност „И.”, с площ на имота от 11 973 кв.м., с трайно предназначение на имота: земеделска земя, с начин на трайно ползване: нива; стар идентификатор на имота 424047, при граници на имота: имоти с идентификатори 77195.708.12, 77195.708.49, 77195.424.51, 77195.424.53, 77195.424.54, 77195.424.55, 77195.424.33, 77195.424.35, 77195.708.1 и 77195.424.119; искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на Нотариален акт № 79/2007 г., с който Д. Р. С. е признат за собственик по наследство на процесните недвижими имоти, за частта надхвърляща правата му; искове с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на сумите от по 1 010,25 лв. за всеки от ищците, представляващи обезщетение за ползването на собствените им по 1/6 идеални части от процесните имоти за периода от 28.03.2011 г. до 28.03.2016 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените исковете бъдат уважени със законните последици.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:

1. Дали отдаването от един от съсобствениците на целия съсобствен имот под наем или аренда представлява категорично доказателство за явно и несъмнено намерение на този съсобственик за придобиване на частите на другите съсобственици по давност; По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 218/07.10.2013 г. по гр. д. № 3543/2013 г. на ВКС, І г.о., както и противоречие със задължителните указания на ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г.на ОСГК на ВКС.

2. За значението на вписването на договорите за аренда и наем в службата по вписванията в производството по доказване субективния признак на владението. По този въпрос се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г.о.

3. За задължението на въззивния съд да действа служебно, когато е необходимо да приложи императивна материалноправна норма, независимо че във въззивната жалба не са изложени оплаквания в тази насока. По този въпрос се твърди противоречие със задължителните указания на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС.

4. За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да направи собствени фактически и правни изводи по спора; По този въпрос се твърди противоречие със задължителните указания на т. 19 от ТР № 1/2001 г. по т.д. № 1/2001 г.на ОСГК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба - Д. Р. С. е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:

Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. На това основание в частта, обективираща произнасяне по исковата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищците сумите от по 1 010,25 лв., която не е обуславяща за иска по чл. 108 ЗС, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба, в тази й част следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, обективираща произнасяне по исковете за собственост, е процесуално допустима и редовна като подадена от легитимирано лице в законния срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Хасковския окръжен съд в тази му част на релевираните от касаторите основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС. Тази предпоставка в случая е налице. За да формира извода си за неоснователност на субективно съединените искови претенции по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че страните имат качеството на наследници на В. З. В., починал на 18.01.1982 г., като с Решение № 36101 от 08.11.1999 г. на ОС ЗГ Х. им е възстановено правото на собственост върху четирите процесни земеделски имота, находящи се в землището на [населено място]. Прието е, че от момента на възстановяване на правото на собственост, фактическа власт върху тях е упражнявана от ответника Д. С., който е осъществявал трайно, явно, необезпокоявано и непрекъснато владение. Изложени са решаващи мотиви, че ответникът публично е демонстрирал волята си да владее имотите само за себе си, като е отдавал същите под аренда, а вписването на тези договори е дало гласност за неговото субективно намерение за своене на идеалните части на останалите сънаследници. Обобщено е, че с тези си действия ответникът е отблъснал на владението на последните, които не са оспорили това му владение и не са предприели действия за охраняване правото си на собственост. Формиран е решаващ правен извод, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесните земеделски имоти по силата на давностно владение, което е продължило спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години. Предвид на това, че е установен фактическият състав на оригинерното придобиване на имота поради изтичане на общия 10-годишен период по чл. 79, ал. 1 ЗС от ответника, въззивният съд е отхвърлил предявените срещу него ревандикационни искове, както и искането за отмяна на констативния му нотариален акт, легитимиращ го като собственик на претендираните от ищците идеални части от процесните имоти.

С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени собственическите им претенции, по първите два формулирани от касаторите правни въпроси. Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г.на ОСГК на ВКС, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части, като е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Съдебната практика по чл. 290 ГПК е константна /Решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ІІ г.о. и др./, че за да промени държанието във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Управителните действия, включително сключването на облигационни договори по повод ползването, не съставляват такива, които да отричат правата на собственика, респ. съсобственика от чието име е установено материалното държане на вещта. Сключването на договор за аренда представлява действие на обикновено управление, което поначало може да извърши всеки съсобственик, без да е необходимо съгласие на останалите участници в общността /ТР № 91 от 01.10.1974 г., гр.д. № 63/74 г. на ОСГТК/. Поради което, договорът за аренда съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. Като е възприел обратното, Хасковският окръжен съд е постановил решението си в отклонение от задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.

Въззивният съд е обсъждал и въпроса, дали вписването на договора за аренда означава, че съответния договор е доведен до знанието на ищците, като е разрешил същия в противоречие с приетото в постановените по реда на чл. 290 ГПК и цитирани от касаторите Решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г.о., съгласно които независимо от публичността на книгите по вписванията, вписването на дадено обстоятелства не представлява действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението на владелеца да свои изцяло имота, тъй като не съществува задължение за собствениците да следят за съдържанието на книгите за вписвания, нито установена от закона презумпция, че са запознати с него.

Гореизложеното обуславя наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, обективираща произнасяне по исковете за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС и обусловеното от тях искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Поставените процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция и задължението на съда да изложи собствени мотиви и да извърши анализ на доказателствата при постановяване на решението, по съществото си не представляват принципни процесуалноправни въпроси от обуславящо изхода на спора значение, а оплакване за допуснати по конкретното дело нарушения на съдопроизводствените правила, което е релевантно не за настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че касацията бъде допусната.

С оглед допускането на касационното обжалване, на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 42,55 лв. /чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение