Определение № 927 от 26.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1586/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], срещу решение от 19.07.2010г., постановено по гр.д.№476/2010г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 23.03.2010г. по гр.д.№507/2009г. на Районен съд – Червен бряг за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът Г. В. А. не взема становище. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, с обжалваем интерес над 1000лв. и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от [фирма] срещу Г. В. А. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата 4590лв. – обезщетение за имуществени претърпени вреди и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД. Твърденията в изложението за допускане на касационно обжалване, че въззивният съд е приел, че не е установена противоправност на деянието като елемент на фактическия състав на непозволеното увреждане, не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, с което е прието, че искът е неоснователен, тъй като не е доказана вредата като елемент от фактическия състав по чл.45 от ЗЗД – че ищецът не е доказал, че е собственик на посочените в исковата молба велосипеди и че те са се намирали именно в запечатаното помещение. В отговор на доводите на въззивника срещу правилността на изводите в първоинстанционното решение във връзка с противоправното поведение, във въззивното решение е посочено, че „действително пазачът е длъжен да пази с грижата на добър стопанин запечатаните и поверени му вещи, но за ангажиране на отговорността му по чл.45 от ЗЗД следва да са налице няколко елемента от фактическия състав на непозволеното увреждане, които липсват в своята цялост в конкретния казус” и посочва, че не е установена вредата. Поради това и поставения въпрос, относим към противоправното поведение като елемент на фактическия състав на предявения иск, не е относим към достъпа до касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът, за да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, сочи, че по въпроса „при действието на чл.269, изр.2 от ГПК разполага ли въззивният съд с правомощието без да е надлежно сезиран да излага допълнителни аргументи по неразгледани от първоинстанционния съд въпроси” липсва съдебна практика. Доводите са неоснователни. И при новата уредба на въззивното обжалване при въззивното производство съдът прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред първата и въззивната инстанции доказателствен материал. В това отношение съдебната практика, създадена по отменения ГПК, е константна и намира приложение и при действието на новия ГПК, и няма нужда да бъде променяна. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение