Определение № 1032 от 08.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2302/2017 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя Г., чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение от 22.03.2017г. по в.гр.д. № 1442 по описа за 2016г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е отменено решение № 812 от 18.08.2016г. по гр.д.№ 33/2016г. на Районен съд Стара Загора, в частта в която предявените от Й. Д. И., С. И. Б. и Я. И. И. искове с правно основание чл.200 КТ са отхвърлени за сумата от 27 749.60лв.до 70 000лв., както и в частта за разноските и вместо това е постановено друго, с което е осъден [фирма] да им заплати допълнително сумите от по 42 250.40лв.за всяка една от тях, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща И. Н. И., в резултат на претърпяна от него на 3.12.2014г. трудова злополука, ведно със законната лихва считано от 3.12.2014г., потвърдил е решението в останалата част и е присъдил разноски.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Позовава се на конкретно представена съдебна практика на ВКС. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 7 500лв., реалното извършване на които удостоверява с три договора за правна защита и съдействие от 25.05.2017г., във всеки един от които е отразено, че сумата е заплатена в брой.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

В. съд е уважил иска в посочения размер, като е приел, че пострадалият е предприел действията по източване на водата от гумите на трактор „Л.” в интерес на работодателя, първо защото е искал гумите да са в състояние, позволяващо правилното съхранение на трактора, без да се стигне до увреждане при евентуално замръзване на водата и второ защото правейки необходимото да опази повереното в сервиза имущество, работникът е действал в защита на доброто име на работодателя. Съдът е приел, че тъй като работодателят не е забранил изрично извършването на посочената дейност и не е извършил инструктаж на работника, последният не е имало как да предположи, че предприемайки действия по източване на водата и помпене на гумите с въздух на процесния трактор, би причинил настъпилия тежък вредоносен резултат. Той е бил добър механик, на когото често се е налагало да извършва действия по помпене на гуми на служебните автомобили. Не е бил длъжен и не е можел да предвиди, че при една отворена система, каквато се създава с източването на водата, с три отвора, би могло да се стигне до запушване или до пренапомпване на гумата с въздух и до нейното пръскане, което да доведе до смърт. Въз основа на това, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, мотивирайки се с липса на ангажирани от работодателя доказателства за това, че работникът е извършил работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегвайки основни технологични правила за безопасност. /Посочил е, че за да е налице „груба небрежност” се изисква пострадалият да е съзнавал настъпването на вредоносните последици, но да се е надявал да ги предотврати, поради което за установяването й не е достатъчен факта, че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност.

При тези мотиви, касаторът като се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и желае да се допусне касационно обжалване по следните въпроси:

1. Когато пострадалият от трудова злополука с поведението си пряко е предизвикал увреждането, като сам се е поставил в ситуация на повишен риск, нарушавайки правилата за безопасност, не следва ли отговорността за настъпилото увреждане да бъде споделена по правилото на чл.210 ал.2 КТ, между пострадалия и работодателя, дори същият да не е изпълнил в някаква степен правилата за безопасност на труда? Позовава се на противоречие с решения № 202 от 12.12.2014г. по гр.д.№ 1298/2014г. на ІІІ г.о., № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о.

2. Възможен ли е извода: технически грамотен и компетентен специалист /механик с дългогодишен стаж/, да не е в състояние да предвиди последиците от действията си, които са били извършени изцяло в нарушение на правилата за безопасност и не съставлява ли такова поведение именно груба небрежност под формата на самонадеяност, по смисъла на чл.210 ал.2 КТ, при която пострадалият ясно е съзнавал вероятното настъпване на вредоносните последици, но самонадеяно се е надявал те да не настъпят?, по който въпрос касаторът счита, че е налице противоречие на въззивиня акт с постановено решение № 79 от 27.02.2012г. по в.г.д.№ 673/2011г. на ІV г.о. на ВКС и

3. Относно задължението на въззивният съд да съблюдава възприетите в практиката на ВКС критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно принципът на справедливостта по чл.52 ЗЗД? Позовава се на противоречие с решения № 85 от 29.04.2014г. по гр.д. № 7182/2013г. на ІІІ г.о., № 1026 от 18.12.2009г. по гр.д. № 4001/2008г. на І г.о. и № 66 от 12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ІV г.о.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по втория от така поставените от касатора въпроси /за предпоставките, при които се приема, че действията са извършени при груба небрежност под формата на самонадеяност/, който освен, че отговаря на изискванията за общо основание за допустимост /свързан е с решаващите мотиви на въззивния съд/, още и е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика – налице е специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно решение № 79 от 27.02.2012г. по в.г.д.№ 673/2011г. на ІV г.о. на ВКС – грубата небрежност е „тежко нарушение на дължимата грижа, при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановка, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би могъл да го допусне. Това поведение е укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа”.

По останалите поставени въпрос, касационно обжалване не следва да се допуска, защото първият не отговоря на изискванията за общо основание за допустимост, определени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, а по отношение на втория не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост.

Първият поставен въпрос не е правен, а съдържа фактически оценки – че пострадалият от трудова злополука с поведението си пряко е предизвикал увреждането и че се е поставил в ситуация на повишен риск, които не са били приети за установени от въззивния съд.

По третият поставен въпрос, относно критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, единната и многобройна практика приема, че при приложение на принципа на справедливост се изхожда от конкретно установените по делото факти и обстоятелства. Съдът е длъжен да съобрази всички установени по делото релевантни обстоятелства и съобразно тях да даде точна оценка на конкретно причиненото по начин, че в най- пълна степен да се постигне обезщетение на увреденото лице. В конкретния случай – въззивният съд е изпълнил това свое задължение, но оценката за начина на изпълнението му е оценка за правилност. Доколкото същата изисква преценка както на всички ангажирани по делото доказателства, така и на правните изводи, изведени въз основа на тях, тя не може да бъде направена в настоящата фаза – по допустимост, където касационната инстанция може да извършва само проверка за наличие на някое от изчерпателно посочените основания за допустимост.

Мотивиран от изложеното, като счита, че е налице основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по един от поставените въпроси, Върховен касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение