Определение № 110 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3912/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е от Столична община Решение № 3576 от 18.06.2020г. по гр.д. № 10675/2019г. на Софийски градски съд, ІІ-б въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д. № 10450/2005г. за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС на Столична община, в качеството й на заветник на първоначалния ищец А. К. Ч., против А. К. Л. и Д. Н. К. за собственост по чл.1 ЗВСОНИ и по завет /чл.16, ал.2 ЗН/ относно дворно място в [населено място] с площ от 550 кв.м., представляващо ПИ с идентификатор *** по КК на гр Б., номер по предходен план УПИ * в кв.201а, с площ 550 кв.м.. В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като съдът не е посочил кои факти приема за установени; не е изследвал въпроса в какви граници ответниците са владели процесния имот, доколкото същият е част от по-голям парцел, предвиден за обществено мероприятие; също така не е изложил правнообосновани аргументи защо е приложима кратката петгодишна давност. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване се поставят въпросите: 1/ длъжен ли е въззивният съд да посочи кои факти приема за установени при постановяване на съдебното решение; 2/ когато някоя от страните се позовава на придобивна давност длъжен ли е съдът да индивидуализира периода на владение, да установи дали то е добросъвестно или не, началният и крайният му момент, в какви граници е владян имота. Спрямо двата въпроса се твърди, че са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Ответниците по жалбата А. К. Л. и Д. Н. К. молят да не бъде допускано касационно обжалване. Подпомагащата страна Г. К. Ц. в писмения си отговор не взема конкретно отношение по предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 108 ЗС относно дворно място в [населено място] - имот пл. №* в кв. 104 с площ 550 кв.м., представляващ УПИ * по регулационния план, предявен първоначално от А. К. Ч. против А. А. Л. и Д. Н. К.. Като трето лице-помагач в процеса участва Г. К. Ц.. Ищцата е починала в хода на процеса и като нейни правоприемници са конституирани: Л. Т. Б. - наследник по закон, Американския университет в България - универсален правоприемник по саморъчно завещание от 31.10.2001г., Г. Д. П. - наследник по завещание от 25.07.2006г. и Столична община - заветник по чл.16, ал.2 ЗН досежно имотите в местн.„Т.”. С решението си по гр.д.№10450/2005г. Софийски районен съд е прекратил производството по отношение на Л. Б., Г. П. и Американския университет в България; отхвърлил е иска, предявен от Ч., заместена по чл. 120 ГПК/отм./ от Столична община. В частта за прекратяване на производството решението е влязло в сила - с определение от 30.12.2020г. по ч.гр.д. № 3911/2020г. на настоящия състав на ВКС не е допуснато касационно обжалване на определението на Софийски градски съд, потвърждаващо прекратяването спрямо Американския университет в България. По делото не се спори, че ищцата А. Ч. е била собственик по наследство и реституция по ЗВСОНИ на спорния имот. С нотариален акт за продажба на недвижим имот №160 от 30.05.1996г. А. Ч. и брат й И. Ч., представлявани от третото лице-помагач Г. Ц., с пълномощно от 15.08.1995г. и с пълномощно от 22.09.1995г., продават имота на М. П. Д.. Предмет на сделката са две реални части от празно дворно място, съставляващо имот пл.№ 1897 по кад. листове А-2-9-А, А-2-9-Б и А-2-10-Б по плана на местн. „В.з. ”, целия с площ от 227815 кв.м., от които едната част с площ 5220 кв.м., с посочени граници, а другата част с площ 2130 кв.м., с посочени граници. С нотариален акт № 144 от 19.05.1997г. М. Д. продава на ответника А. Л. по време на брака му с втората ответница дворно място в [населено място] с площ 550 кв.м., представляващо имот пл. № * в кв.104 по плана на [населено място], при посочени съседи. В периода между двете сделки е сключен договор за доброволна делба от 26.03.1997г. между М. Д., А. Ш. и съпруга й В. Д., при която в дял на Д. е поставен недвижим имот с площ 550 кв.м., с посочени съседи. По повдигнатия спор за действителност на договора за продажба, сключен с нотариален акт № 160 от 30.05.1996г., първоинстанционният съд е приел, че същият не е сключен при липса на представителна власт досежно собствената на А. Ч. 1/2 ид.ч. от имотите. Тя е била представлявана от пълномощник, разполагащ с представителна власт да се разпорежда с имуществото на упълномощителя при условия и спрямо лица, каквито намери за добре. За останалата 1/2 ид.ч., собственост И. Ч., съдът е приел, че валидно овластяване на пълномощника Г. Ц. не е било налице, тъй като даденото от И. Ч. пълномощно от 28.03.1995г. не включва разпоредителни действия. Същевременно, съдът е намерил, че сключеният договор за продажба от 30.05.1996г. е изцяло нищожен като сключен в противоречие с добрите нрави, тъй като продажната цена по договора е 80 пъти по-ниска от пазарната цена, при което пълномощникът Г. Ц. грубо е нарушила задължението си да защити интереса на представляваните от нея лица. Тя е била много добре запозната с цените на имотите, предвид сключените множество сделки в същата местност, а и договорът е сключен с нейната дъщеря, което още веднъж насочва на сговаряне на пълномощника и купувача във вреда на продавача - упълномощител. С оглед на тази нищожност имотът е останал в патримониума на първоначалната ищца и брат й, а след смъртта им - на основание валидния завет в полза на Столична община, последната е станала собственик на процесния имот. Въззивният съд е споделил мотивите, че ответниците не са станали собственици на имота по силата на договора за продажба от 19.05.1997 г., тъй като праводателят им М. Д. се е легитимирала с договор от 30.05.1996г., който е нищожен като сключен в противоречие с добрите нрави. Според съда нищожността на сделката е настъпила по силата на закона, независимо дали ще се въприеме посоченото в решение №137 от 15.11.2017 г по гр.д.№4879/16г. на ВКС, I г.о., че е налице потвърждаване на упълномощаването от мнимо представлявания И. Ч.. Дори договорът от 30.05.1996г. да не противоречи на добрите нрави, той е недействителен по чл.40 ЗЗД съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 5/2014г. на ОСГТК и не поражда правни последици след позоваването на нищожността, извършено от въззивника като заветник на представлявания. По-нататък съдът е установил, че ответниците владеят имота към момента на завеждане на делото. Разпитаните свидетели С., А. и Р. дават еднопосочни показания, че в периода след 1997 г. и поне до 2010г. /когато е ответниците са се развели/ те са упражнявали спокойно, трайно и несмущавано владение върху имота като са го оградили с телена ограда. Тъй като ответниците са придобили имота с годен придобивен титул - договорът за продажба от 19.05.1997г., сключен с нотариален акт, те са добросъвестни владелци и са придобили правото на собственост с петгодишна придобивна давност в периода от 1997г. до 2002 г. Ищцата А. Ч. е починала през 2006г., така че в периода на владение имотът е бил частна собственост, а не частна общинска, какъвто евентуално би станал след смъртта й. Софийски градски съд е намерил за неоснователни доводите, че не е доказано явно и несмущавано владение върху имота. Приел е, че показанията на св.С. и св.А. са ясни и убедителни и установяват по безспорен начин владението на имота след 1997г., което не е прекъсвано. Показанията на св.Р. са доста общи, но и те доказват осъществявяното владение. За неоснователно е намерено и позоваването на чл.59, ал.1 ЗТСУ/отм./. Ограничението в посочената норма е за части от дворищнорегулационни парцели; за имоти, включени с уличнорегулационен план в парцел за обществено мероприятие, нормата не намира приложение. В случая процесният имот е бил включен в парцел *-за парк, т.е. за обществено мероприятие. В този смисъл е техническата експертиза на в.л. Д., според която сделките от 1996г. и 1997г. са сключени при действието на регулационния план на [населено място] от 1977г., предвиждащ процесния имот за парк. Едва след договора за продажба от 19.05.1997г. със заповед от 31.10.1997г. на Главния архитект на София са предвидени парцели за индивидуално застрояване. Същевременно, няма спор, че при сключване на договора имотът е обособен като отделен планоснимачен номер по кадастралния план. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК настоящият състав намира, че такива не са налице. Първият въпрос е за задължението на въззивния съд да посочи кои факти приема за установени при постановяване на съдебното решение. Той се основава на оплакването, че съдът не е заявил ясно какво приема по въпроса за нищожността на договора, с който А. Ч. чрез пълномощник продава имота на М. Д.. Съдът е посочил, че сделката е нищожна, дори и да се приеме, че е налице потвърждаване на упълномощаването от И. Ч. както е прието в решение на ВКС, но това решение не е било представено по делото. Сочените оплаквания и свързаният с тях правен въпрос не са обуславящи изхода на спора. Изводите на съда за нищожност на сделката, независимо на какво основание, са в интерес на касатора Столична община. Искът е отхвърлен поради основателността на възражението за придобивна давност, заявено от ответниците. Този релевантен за изхода на спора проблем е предмет на втория правен въпрос - когато някоя от страните се позовава на придобивна давност длъжен ли е съдът да индивидуализира периода на владение, да установи дали то е добросъвестно или не, кой е началния и крайния му момент, в какви граници е владян имота. Визира се противоречие с практиката по Решение № 1225 от 26.02.2009г. по гр.д. № 5476/2007г. на ІV г.о. и Решение № 555 от 07.01.2020г. по гр.д. № 1259/2009г. на І г.о. Първото решение изисква при прилагане на чл. 79 ЗС съдът да прецени дали владелците са добросъвестни или недобросъвестни, като изложи съображения, както и да индивидуализира периода на владение. Второто решение също обръща внимание, че при заявен придобивен способ давностно владение доказателственото търсене следва да е ориентирано към установяване релевантните за него факти - местонахождение и граници на имота, началният момент на установената фактическа власт, продължителността и крайния момент на владението. Решението на Софийски градски съд не е постановено в отклонение с горните изисквания. Вярно е, че мотивите на съда за уважаване на възражението за давност не са пространни, но те съдържат необходимата индивидуализация. Посочен е периодът на владение - от датата на сделката 19.05.1997г. до същата дата пет години по-късно 19.05.2002г. Добросъвестността в случая произтича от нормата на чл.70, ал.1 ЗС /съдът изрично е посочил, че ответниците са купувачи по договор, сключен с нотариален акт, от несобственик/ и тя се предполага - чл.70, ал.2 ЗС. Границите на имота също са изяснени. Праводателката на ответниците М. Д. е закупила от Ч. реална част от голям имот, но сделката в полза на ответниците е за конкретен имот с планоснимачен номер по кадастрален план, с посочена площ и граници. Разпитаните свидетели описват границите на имота, които на място са обозначени с ограда. С оглед на това съдът е изпълнил задължението си да индивидуализира обекта на владение, вида на владението и периода. Предвид изложеното следва да се откаже достъпът до касационен контрол. Ответниците А. К. Л. и Д. Н. К. имат право на разноски. Те са направили такива за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., които следва да им се присъдят. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.