Определение № 67 от 07.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3313/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 318/29.05.2014г., постановено по т.д. № 1079/2013г. от Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 6/17.01.13г. и решение № 77/23.07.2013г. по т.д.№ 76/2012г. на Хасковския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против С. Р. Б., [населено място] иск за сумата от 141699 лв., като получена на отпаднало основание – чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, евентуално като получена без основание съгласно чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД. В решението в частта за отхвърляне на исковете за сумата от 33200 лв. касационна жалба не е подадена.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Ответникът С. Р. Б., [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът – настоящ касатор, на 02.06.2007г. е подписал нотариално заверено пълномощно на ответника с „широки” пълномощия – да го представлява пред всички банкови, финансови и други институции, да закупува земеделски земи, да тегли суми от банковите му сметки и др., „без да е уговорено възнаграждение“. Според съда „така изразеното от упълномощителя волеизявление съдържа всички елементи на договора за поръчка“, защото „едностранните волеизявления на представляващия пораждат облигационни мандатни правоотношения“. Ответникът извършил правни и фактически действия от името и за сметка на упълномощителя, като извършил общо 29 транзакции от банковата сметка на касатора в [фирма], от която изтеглил общо сумата от 173000 лв.

Според констатациите на въззивния съд ответникът Б. сключил и договор на 01.08.2007 г. от името на [фирма] с лицето Х. Д. Х. за проучване на възможностите за закупуване на земеделски земи, за издирване и осъществяване на контакт със собствениците, за започване на преговори с тях с цел продажба, за осигуряване на всички документи за нотариално прехвърляне на собствеността и за посредничество при прехвърлянето. Уговорено било възложителят – търговското дружество, да заплати на изпълнителя – Х., за разходите и възнаграждение сумата от по 1000 лв. за всеки декар земя. Въз основа на така сключения договор са били осъществени 18 сделки, за които изпълнителят получил възнаграждение, възлизащо 141699 лв.

Решаващият състав е приел, че договорът от 01.08.2007 г. не е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, каквото възражение е било въведено в процеса от ищеца. Изложени са съображения, че пълномощникът е разполагал с неограничена представителна власт и не е доказано, действайки като пълномощник, да се договорил с третото лице във вреда на представляващия. За да се обоснове недействителността по чл. 40 ЗЗД, не било достатъчно да е налице значителна разлика между цената на имотите и платеното възнаграждение на посредника. Необходимо било това възражение да се потвърди с доказателства за това, че представителят и третото лице са целели не друго, а точно увреждането на представлявания. С договора не се накърнявали и добрите нрави, тъй като в обществото не са изградени критерии за справедливо възнаграждение на посредника.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е релевирал основанията по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК и са поставени следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл въззивния съд:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да основава фактическите си изводи, въз основа на които формулира правните си изводи от значение за решаване на спора, на документи, които не са част от доказателствения материал по делото?“. Въведени са основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради наличието на задължителна практика, с която не се е съобразил въззивния съд, като се сочи решение № 230 от 11.02.2013г. по т. д. № 1090/2011г. на ВКС, II т. о. с оглед на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а решение № 608/28.09.1992г. по гр. д. № 407/1992г. на ВС, I г.о. – с оглед на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

2. „Допустимо ли е въззивният съд при формиране на фактическите си изводи, въз основа на които формулира правните си изводи от значение за решаване на спора, да пропусне да обсъди доказателства, които са от значение за решаване на спора?“. Касаторът сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид на задължителната за въззивния съд практика на ВКС: ППВС № 7/27.12.1965г. и решение № 230/11.02.2013г. по т.д. № 1090/2011г. на ВКС, II т.о., а по т.2 от същата разпоредба – предвид решение № 3372/09.10.1959г., по гр. д. № 6888/1959г. на ВС, I г.о.

3. „Допустимо ли е въззивният съд да отхвърли надлежно въведено от страната възражение по чл. 40 ЗЗД, без да отчете всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да сключи договора, и без да обсъди всички налични доказателства по делото за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице?“. Задължителната практика на ВКС, с която не се е съобразил въззивния съд според касатора е тази по решение №361/16.11.2011г. по гр.д. № 1077/2010г. на ВКС, IV г.о.; решение №841/19.01.2010г. по гр.д. № 3530/2008г. на ВКС, II г.о. и решение №586/01.11.2010г. по гр.д. № 853/2009г. на ВКС, IV г.о.

4. „Накърнява ли правилата на добрите нрави и морала договорът, сключен от представител при явна нееквивалентност на престациите? Длъжен ли е съдът при направено възражение от страната по чл. 26, ал. 1 ЗЗД да изследва въпроса за еквивалентността на престациите по договора?“. Касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. По реда на т.1 се сочи решение № 615/15.10.2010г. по гр.д. №1208/2009г. на ВКС, III г.о., а по т.2 – решение №1444/04.11.1999г. по гр.д.№ 753/1999г. на ВКС, V г.о.

Основанието за допускане до касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът заявява по следните въпроси:

5. „Допустимо ли е при разглеждане на направено възражение за недействителност на договор поради накърняване на правилата за морала и добрите нрави въззивният съд да се задоволи само с индикиране на липсата на изградени в обществото критерии за общоприети представи за справедливо възнаграждение или съдът е длъжен да анализира всички релевантни обстоятелства и събраните по делото доказателства, за да очертае сам границата между обществено приемливата представа за справедливост?“

6. „Длъжен ли е въззивният съд във всеки случай, в който разглежда възражение по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на сделка, с която се накърняват добрите нрави, да очертае рамките на обществено справедливото и приемливото на база на конкретните данни, събраните доказателства по съответното дело и ноторните за съда факти и обстоятелства или задължението на съда при сезирането му с този въпрос се изчерпва само до проверка дали в обществото са изградени такива критерии за справедливо възнаграждение и в случай, че съдът констатира, че такива критерии липсват – допустимо ли е съдът да приеме само и единствено това основание (липсата на изградени в обществото критерии за добрите нрави), че договорът не може да накърни правилата на морала или същият следва с решаването на въпроса да попълни така констатираната липса?“

7. „Каква е базата, на която се извършва преценка от съда, дали в обществото има изградени критерии за справедливо възнаграждение, и не следва ли тя да бъде именно съдебната практика по въпросите, свързани с договорноустановените възнаграждения, която следва да е известна на съда?“.

Отговорите на първия и втория зададени въпроси от касатора следват от ясните разпоредби на закона, че съдът – бил той първоинстанционен или въззивен – преценява всички доказателства по делото и всички доводи на страните при решаването на делата (чл. 12 ГПК) и че при разглеждането на делата се установява истината (чл. 121, ал. 2 от Конституцията и чл. 10 ГПК). Тези ръководни принципи на граждански процес, като и съгласно чл.236, ал.2 ГПК) налагат недвусмисленият извод, че съдът не може нито да пропусне да обсъди доказателства от значение за решаване на спора, които са били надлежно приобщени към делото, нито да основе изводите си на доказателства, които не са били част от доказателствения материал. По поставените въпроси съществува константна практика на ВКС, като например посоченото от касатора решение №230/11.02.2013г. по т.д. №1090/2011г. на II т.о., както и ОСГТК на ВКС се е произнесло в т.2 от ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г., а именно: „Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.“

В случай, че евентуално въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната за него практика, като е допуснал процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата по делото, не е налице първата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за селективното касационно обжалване съгласно т.1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС - поставеният въпрос да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За съда не е било решаващо съображението, дали действително е било извършено плащане от представителя – С. Б., към третото лице – Х. Х., или не, а дали договорът, сключен от името на касатора, е бил действителен, т.е. в рамките на представителната власт, следваща се от приложеното по делото пълномощно. Липсата на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК изключва обуславянето на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По отношение на втория въпрос касаторът е отъждествил касационните отменителни основания по чл.281, т.3, пр.1 и 2 ГПК с основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не е обосновал общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, която изисква въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, а с поставения въпрос оспорва правилността на въззивния акт. Дали въззивният съд правилно, или неправилно (както смята касаторът), е приел, че ответникът по касационната жалба е действал във вреда на представлявания (чл. 40 ЗЗД), е от значение за производството по разглеждане на касационната жалба по същество (чл. 290 ГПК), но не и за предварителната фаза по селекция на касационните жалби (чл. 288 ГПК). По тези съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а наличието на задължителна за съдилищата практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

По третия въпрос, който касае недействителността на договор, сключен във вреда на представлявания, когато представителят и третото лице са се споразумели за това (чл. 40 ЗЗД), е било образувано тълк. д. № 5/2014 г. и производството по настоящото дело бе спряно и впоследствие възобновено. В т.3 на постановеното ТР №5/2014г. от 12.12.2016г. на ОСГТК на ВКС е прието, че вторият елемент от фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД е „субективен и се изразява, не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания.“

Поставеният от касатора правен въпрос е от значение за разрешаването на спора и е обуславящ за изводите на въззивния съд, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното решение с ТР № 5/14г. на ОСГТК на ВКС по уточнения от състава на ВКС въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, за да отхвърли възражението за недействителност по чл.40 ЗЗД, да отчете всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да сключи договора?“.

По четвъртия зададен от касатора въпрос касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като по него съставът на ВКС ще се произнесе в производството по разглеждане на касационната жалба по същество. Въпросът не е изцяло правен, а и фактически, поради което се решава за всеки отделен случай. Преценката за еквивалентност на престациите по договор се извършва съобразно установените по спора факти и обстоятелства и поради това съдебната практика не подлежи на уеднаквяване по този въпрос. Липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на въведените допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.

Основанието за селекция на касационните жалби по т.3 от чл.280, ал.1 ГПК, въведено с въпроси пет, шест и седем, не е обосновано от касатора. Съгласно т.3 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В процесния случай касаторът не е посочил доводи относно който и да е от тези два аспекта на това общо основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, зададените въпроси не са правни, а фактически и подлежат на разрешаване при разглеждане на касационната жалба по същество.

На основание чл.18, ал.2, т.2 Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2834 лв. по сметка на ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд