Определение № 148 от 28.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Р. А. срещу определение № 40 от 10.01.2020 г. по ч. гр. д. № 865/2019 г. на Добричкия окръжен съд. Жалбоподателят счита обжалваното определение за необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което иска неговата отмяна. Ответниците по жалбата не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане № 800 от 25.11.2019 г., постановено по гр. д. № 496/2016г. на Тервелския районен съд, с което е върната на основание чл.262, ал.2, т.1 ГПК подадената от частния жалбоподател въззивна жалба вх.№ 1242 от 27.05.2019г. срещу решение № 126 от 17.08.2018г. по същото дело като подадена след изтичане на законоустановения срок за обжалване. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е връчено на жалбоподателя на 27.08.2018г. по реда на чл.46, ал.2 ГПК с посочване трите имена и качеството на лицето, което го е получило – Х. Х. С. /братовчедка/. Посочено е, че това лице не е страна по делото, а обстоятелството, че адресната му регистрация /с.П., [улица]/ не е на адреса на адресата /с.П., [улица]/ не е достатъчно да се приеме, че лицето не живее на адреса постоянно или за по-продължителен период от време, респ. че е осъществено връчване на лице, което е извън кръга на лицата по чл.46, ал.2 ГПК. В заключение е прието, че подадената на 27.05.2019г. въззивна жалба е просрочена. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички обстоятелства и доказателства и 2.Редовно и в съответствие с чл.46, ал.2 ГПК ли е връчване, извършено на лице, чиито постоянен и настоящ адрес са различни от тези на адресата, при липсата на доказателства адресатът и третото лице, на което е връчено, да живеят на един и същи адрес и в едно и също жилище. Поддържа се, че определението е нищожно и очевидно неправилно. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е от значение за всяко гражданско дело и съставлява оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът се основава на направени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора и доказателствата по делото във връзка с тях, че въпросът за срока на въззивната му жалба вече е бил решен с определение на Апелативен съд – Варна и не е могъл да бъде пререшаван от първоинстанционния съд, както и че той въобще не живее в Република България, а живее в Република Турция, които доводи всъщност са приети за неоснователни. Не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – Р № 63 по т.д.№ 674/2014г., ІІ т.о. и др. относно съдържанието на мотивите на въззивните решения. Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с определение № 96 от 24.01.2011г. по ч.т.д. № 932/2010г., ІІ т.о., на което касаторът се позовава, тъй като с него е разгледана различна от приетата от въззивния съд хипотеза – на един административен адрес са се намирали повече от едно самостоятелни жилища и съобщението е било връчено на лице което живее в жилище, различно от това на адресата, поради което е прието, че то не може да получава изпратените до адресата съобщения, тъй като се явява негов съсед. Към настоящия случай е относимо Р № 362 от 04.11.2014г. по гр.д.№ 4953/2014г., ІV г.о., според което връчването на съобщението по реда на чл.46, ал.2 ГПК на друго лице е редовно във всички случай, когато то фактически пребивава /живее/ на адреса, независимо дали е член на домакинството на адресата. Следователно от значение за редовността на връчването е фактическото местоживеене на получилото съобщението лице, което се удостоверява от връчителя, а не неговата адресна регистрация. В допълнение следва да се отбележи, че когато връчването е извършено чрез друго лице и адресатът е отсъствал от адреса, обстоятелството дали той е могъл да узнае своевременно за връчването, т.е. успял ли е получателят да изпълни задължението си да предаде съобщението на адресата е относимо към производство по възстановяване на пропуснат срок – арг. чл.46, ал.4 ГПК. В случая лицето, което е получило съобщението със задължение да го предаде на адресата не е уведомило съда, че не е успяло да изпълни поетото задължение. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, с която обжалваното въззивно решение е съобразено, обуславя липсата на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Обжалваното определение е валидно и допустимо. Взетото с определение № 578 от 27.05.2019г. по ч.гр.д. № 435/2019г. на Варненския апелативен съд становище, че връчването на съобщението е нередовно/същото е постановено по повод подадена от Л. Р. А. частна жалба срещу определение 624 от 23.07.2019г. по в.гр.д.№ 461/2019г. на Добричкия окръжен съд, с което е прекратено производството по делото и подадената от същия въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по исковете по чл.76 ЗН е върната на районния съд за администрирането ѝ като молба за отмяна на влязло в сила решение/ не се ползва със сила на пресъдено нещо и последващото връщане на жалбата от първоинстанционния съд, на когото тя е върната за администриране от страна на въззивния съд, подлежи на самостоятелен инстанционнен контрол, във връзка с който е образувано и настоящото частно производство. Според установената практика незачитането на взетото становище по този въпрос не води до недопустимост на постановения съдебен акт, а още по-малко води до неговата нищожност. Сочените от касатора евентуални пороци на обжалвания съдебен акт не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното определение - значимо нарушение на императивна материалноправна норма или на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,