Определение № 581 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2516/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. Й., чрез адв. Б. Ю., против въззивно решение № 69/15.02.2021 г., постановено по в. т. д. № 2202/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 9.03.2020 г. по т. д. № 164/2018 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което И. В. Й. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата 35 516,89 швейцарски франка, представляваща част от общо дължимата сума 57 373,75 швейцарски франка – главница, дължима по договор за кредит № HL-37143/19.06.2008 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 26.09.2018 г. до окончателното изплащане, сумата 174,93 швейцарски франка – такси по договора и сумата 362,55 лева – за нотариални такси, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Задължена ли е въззивната инстанция, при нередовност на исковата молба, констатирана в производството пред тази инстанция, след изпълнение на указанията, да се произнесе в открито или закрито заседание по отстраняване на нередовностите, за да може да бъде очертан предмета на спора, в конкретния случай и периода на претендираните неплатени месечни падежирани вноски, при положение, че с отговора на исковата молба е направено възражение за погасяване по давност?”; 2. „Допустимо ли е при липса на подписан погасителен план от двете страни по договор за кредит да се прави извод за уговорен погасителен план по косвен начин? Настъпила ли е предсрочна изискуемост?”; 3. „Налице ли е забава като обективна предпоставка за предсрочната изискуемост при липса на подписан между страните погасителен план?”; 4. „Кога настъпва падежът на задълженията по договор за банков кредит, когато между страните не е подписан погасителен план?“; 5. „Следва ли да се приеме, че банката е упражнила надлежно правото си да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит чрез нотариус, при положение, че такава форма на уведомление не е уговорена в договора?” и 6. „В швейцарски франка ли е усвоен кредита или в български лева, предвид претенцията на ищеца във валута?“. Сочи, че петият въпрос е решен в противоречие с приетото в т. 2 от тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно, предвид извода на решаващия състав, че споразумението е подписано от лице без представителна власт. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация „Юробанк България“ АД, в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че исковите претенции, уточнени съгласно дадените указания с молби от 15.09.2020 г. и 21.12.2020 г. са частично основателни. Приел е, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, произтичащо от процесния договор за банков кредит за покупка на недвижим имот № HL-37143/19.06.2008 г., с който ищецът е отпуснал на ответника кредит в размер на равностойността на швейцарски франкове - 63 600 лева по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне заедно с дължимите лихви и такси при условията на договора за срок от 420 месеца на месечни вноски според погасителен план; целият разрешен размер на кредита е бил усвоен от кредитополучателя на 1.07.2008 г., когато по откритата на името на ответника в ищцовата банка сметка e постъпила сума в размер на 53 281 швейцарски франка, която сума по подадена от ответника молба е била превалутирана по посочения в двустранно подписано приложение № 1 курс „купува“ в сумата 63 600 лева, които са преведени по левова сметка на ответника; правата по този договор са били прехвърлени от банката на свързаното с нея дружество „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД с договор за цесия от 5.09.2008 г., изменен с анекс от 7.08.2018 г., ищецът е прехвърлил на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, а впоследствие е извършена и обратна цесия към ищеца с договор от 23.12.2016 г.; подписани са и три допълнителни споразумения от 30.06.2009 г., 29.04.2010 г. и 13.07.2011 г., с които е уговаряно преоформяне на просрочени главница, лихви и такси чрез натрупване /капитализиране/ към редовната главница, при предвидени 1-годишни периоди на облекчено погасяване. Съдът е посочил по възраженията на ответника, че цесията по договора от 23.12.2016 г. му е била надлежно съобщена по реда на чл. 47 ГПК, поради което ищецът притежава материалноправна легитимация на кредитор по процесния договор за кредит от 19.06.2008 г. Съгласно приетото и неоспорено заключение на съдебно-графологичната експертиза, подписите за кредитополучател в процесния договор за кредит, приложение № 1 към него, както и в допълнителните споразумения от 30.06.2009 г. и 29.04.2010 г. са положени от ответника, т. е. същите са автентични. Подписът за кредитополучател в допълнителното споразумение от 13.07.2011 г. е копие на подпис, който не е положен от ответника. По делото обаче са налице данни, че това споразумение е подписано от пълномощник на ответника, а именно – от лицето И. И. Д., който е бил упълномощен с нотариално пълномощно от 28.06.2011 г. и е подал молбата за реструктуриране на кредита с вх. № 510-0388/8.07.2011 г., като подписът в тази молба е визуално идентичен с подписа, положен в допълнителното споразумение. Волята на страните била сумата по кредита да се отпусне и погасява в швейцарски франкове. Независимо, че е представен единствено погасителен план от 4.09.2012 г., носещ подписи само на представители на банката от уговорките в договора за кредит, допълните споразумения, молбата за рефинансиране на кредита и общоприетата банкова практика по подобни кредитни договори е доказано, че страните са уговорили погасителен план с конкретни параметри и към първоначалния договор от 19.06.2008 г. По отношение на размера и падежа на вноските въззивният съд е кредитирал заключението от 4.12.2020 г. на ССЕ, което е определило размерите на база данните в кредитното досие. Съдът е приел за основателно възражението на ответника за неравноправие на клаузите по договора, а именно: чл. 3, ал. 5, съгласно която действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони; чл. 12, ал. 1, съгласно която банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага към операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране, като измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора и чл. 22, ал. 1, относим към прехвърлянето изцяло върху потребителя на валутния риск. Това обстоятелство, обаче не отменя задължението на ответника за връщане на сумата по кредита. Възражението за нищожност на допълнителните споразумения от 30.06.2009 г., 29.04.2010 г. и 13.07.2011 г. също е прието за основателно. С тези споразумения е уговаряно преоформяне на просрочени главница, лихви и такси чрез натрупване /капитализиране/ към редовната главница, при предвидени 1-годишни периоди на облекчено погасяване, през които месечната вноска е била в по-нисък размер /видно от представения погасителен план от 4.09.2012 г./. По този начин според заключението от 21.10.2019 г. на ССЕ главницата по кредита е нараснала с 4344,14 швейцарски франка. С уговорената капитализация на лихвите се нарушава забраната за анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, доколкото върху капитализираната главница продължават да се начисляват възнаградителни лихви. При това положение валидният размер на лихвите е този, който е уговорен към момента на сключване на договора, т. е. 5,65 % за възнаградителната лихва и издължаването следва да се определи според първоначалния погасителен план. Последното отразено плащане от ответника е извършено на дата 31.01.2013 г. в размер на 248,21 швейцарски франка, след което плащанията са преустановени напълно. Ето защо в полза на ищеца е възникнало правото да обяви предсрочната изискуемост на целия кредит. Въззивният съд е възприел данните по вариант № 1 към заключението от 4.12.2020 г. на ССЕ и приложение № 1 към него, съгласно които рамките на исковия период са вноските от № 62 до № 117 в общ размер на 3448,60 швейцарски франка. Изложил е, че това надвишава както общият размер на предявената в тази част претенция от 2757,58 швейцарски франка, така и размерите на отделните заявените вноски в молбата от 21.12.2020 г. Ето защо и предвид диспозитивното начало тази част от претенцията е основателна за пълния размер от 2757,58 швейцарски франка. Според този вариант от заключението на ССЕ останалата част от главницата /вноските с падежи след 11.04.2018 г./ е общо 46 976,91 швейцарски франка, от които: 354,32 швейцарски франка – вноските от № 118 до № 122 по приложение № 1 към ССЕ и 46 622,59 швейцарски франка – вноските с падежи след № 122. Тази сума надвишава предявената частична претенция от 32 800,42 швейцарски франка, поради което и тази част от същата е основателна за пълния предявен размер. Вземането е погасено по давност само за първата вноска с падеж 02.09.2013 г. в размер на 41,11 швейцарски франка, която следва да се приспадне от признатото вземане за главница от 35 558 швейцарски франка. Видно от заключението размерът на таксите за управление е бил едностранно променян от банката след сключване на договора. Според размера им по първоначалния погасителен план по договора, таксите за процесния период /вноски от № 87 до № 98/ са в размер общо на 174,93 швейцарски франка, който е по-малък от претендирания от ищеца – 199,91 швейцарски франка. По отношение претенцията за сумата 19,20 швейцарски франка – такса за администриране на просрочен жилищен кредит, въззивният съд е приел, че липсва основание за дължимостта на подобна такса., доколкото такава не е уговорена в договора от 19.06.2008 г. По отношение претендираната сума от 590,55 лева за нотариални такси, конкретизирани в молбата от 15.09.2020 г. както следва: 362,55 лева – за такси за подновяване на ипотеката, заплатени на нотариуса на 11.06.2018 г. и 228 лева – за такси за изпратените до ответника нотариални покани за прехвърляне на вземанията и за обявената предсрочна изискуемост ,съдът позовавайки се на чл. 13, ал. 2 от договора от 19.06.2008 г.,според която всички такси за учредяване/вписване, подновяване и заличаване на ипотеката по ал. 1 са за сметка на кредитополучателя е приел,че искът е основателен за сумата 362,55 лева – такси за подновяване на ипотеката, но е неоснователен за претендираните нотариални такси в размер на 228 лева за изпратените до ответника нотариални покани за прехвърляне на вземанията и за обявената предсрочна изискуемост. Противно на доводите на ищеца последните не представляват „разноски по изпълнението“ по смисъла на чл. 78 ЗЗД, а липсва и договорна клауза, възлагаща тяхната дължимост на ответника. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и по отношение на който трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос е обуславящ, но същият е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 5 на тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респ. т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която при констатирани нередовности на исковата молба въззивният съд следва да я остави без движение с указания ищецът да ги отстрани и ако бъде отстранен недостатъка на исковата молба, тя се счита за редовно подадена, и то с обратна сила, като по вече редовната искова молба съдът определя квалификацията на спорното право от твърденията в нея, а не от доказателствата. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с искова молба или по реда на чл. 100 ГПК /отм./ или чл. 116 ГПК /отм./ фактически основания на иска би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Ако обаче съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, което не обуславя обезсилване на съдебния акт, а само отмяната му като неправилен. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случая въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна, оставил я е без движение, като е указал на ищеца да уточни съобразно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК обстоятелствената част по конкретни въпроси, основните от които са свързани с индивидуализиране на частичните искови претенции по отделни пера и помесечно, като се посочи размер на цялата сума и частта от нея, която се претендира по настоящото дело, както и да се уточни правопораждащото основание. Недостатъците на исковата молба са отстранени, с изключение на претенцията за разходи за застрахователни премии и в тази част решението е обезсилено. Останалите въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Вторият, третият и четвъртият въпроси не са изведени от решаващи мотиви на съда, а от разбиране на страната в контекста на защитната й теза за недоказаност на исковете поради непредставяне на подписан от двете страни погасителен план към договора за кредит и касаят правилността на постановеното въззивното решение,поради което подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК. Петият въпрос относно допустимостта на връчването на изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението на ищеца от нотариус изобщо не е бил предмет на разглеждане в обжалваното решение. Такова оплакване е наведено за пръв път в касационната жалба. Шестият въпрос за това в каква валута се дължи връщане на кредита също е по правилността на решението, като въззивния съд е изложил подробни и обосновани мотиви в тази насока. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че при заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая касаторът се позовава бланкетно на основанието по т. 3 и не сочи неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставените въпроси. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По направеното от адв. В.С. с молба вх. 2701/25.03.2022 г. допълнително искане за определяне на възнаграждение за особен представител за изготвяне на касационна жалба компетентен да се произнесе е Софийският апелативен съд, до който следва да се отправи искането. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.