Определение № 324 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3223/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Електроразпределение юг“ ЕАД срещу решение № 260676/18.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2514/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 260127/24.08.2020 г. по гр. дело № 20174/2019 г. на Пловдивския районен съд и е уважен предявеният от П. К. С. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника-касатор сумата 7 993.24 лв. – едностранно начислена корекция на сметка за неизмерено количество електрическа енергия за периода 19.10.2019 г. - 28.11.2019 г. за имот с ИТ№ ****, представляващ новострояща се сграда в [населено място], [улица], за която сума е издадена фактура № [ЕГН]/03.12.2019 г.; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. С., в отговора си излага становище и съображения за процесуална недопустимост на жалбата, евентуално – за неоснователност на същата; не заявява становище по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Възражението на ищеца за процесуална недопустимост на касационната жалба на ответника съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 от ГПК, тъй като делото е търговско и цената на иска е под 20 000 лв., е неоснователно. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение (ТР) № 3/23.02.2022 г. на ОСГТК на ВКС, дело с предмет правоотношения, възникнали от договор, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, е търговско, но когато въззивното решение е постановено след влизането в сила на изменението на чл. 113 от ГПК (ДВ, бр.100/2019 г.) и физическото лице има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, такова дело се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение е като по гражданските дела, т.е. – при цена на иска над 5 000 лв. В случая е налице именно тази хипотеза. Между страните няма спор по делото, като ищецът още в исковата си молба твърди, че те са страни по облигационно правоотношение, произтичащо от договор при общи условия (чл. 104а от ЗЕ) за достъп, пренос и разпределение на електрическа енергия. Също още в исковата си молба ищецът изрично се позовава на качеството си на потребител и на разпоредбите на ЗЗП и на транспонираните с него директиви на ЕС, поради което в отговора на касационната жалба неоснователно отрича това свое качество. Установените по делото обстоятелства, че процесната сграда на ищеца е новострояща се и е била снабдявана с електрическа енергия за нуждите на изграждането ѝ, както и качеството на ищеца на небитов клиент по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ не променят извода, че той има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, доколкото по делото не е установено, ползваната от него услуга по електроснабдяване на процесната сграда да е била предназначена за извършване на негова търговска или професионална дейност. Сочените в отговора на касационната жалба, декларация от 10.08.2017 г. и фактура от 31.12.2019 г., в които е използван по-старият и изоставен през 2012 г. от законодателя термин „стопански клиент“ (респ. стопански имот), вместо актуалния законов термин „небитов клиент“, не съставляват доказателство за извършвана от ищеца търговска или професионална дейност, още повече, че той твърди извършването на такава (построяване на процесната сграда с инвестиционна, търговска и спекулативна цел – за последваща препродажба на самостоятелните обекти в сградата и реализиране на печалба) за първи път едва в отговора на касационната жалба, което е недопустимо. По изложените съображения и тъй като цената на иска по делото е над 5 000 лв., въззивното решение подлежи на касационно обжалване, респ. – касационната жалба на ответника е процесуално допустима, както вече беше посочено по-горе. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустим ли е косвен съдебен контрол от граждански съд на подзаконов нормативен акт при наличие на висящо производство по законосъобразност на същия подзаконов нормативен акт пред Върховния административен съд (ВАС); и 2) вземайки предвид разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от АПК и действието на отмяната на нормативните административни актове само занапред, косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК касае ли нормативните административни актове или само общите и индивидуалните административни актове; ако се приеме, че косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК следва да се прилага и за нормативните административни актове, може ли да се приеме, че ако гражданският съд установи незаконосъобразност на акта, то той следва да не го прилага и за вече възникнали въз основа на него правоотношения, или само занапред, както повелява разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от АПК. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 131/11.06.2014 г. по гр. д. № 7755/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 67/10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 298/25.03.2014 г. по гр. д. № 3296/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 424/25.03.2013 г. по гр. д. № 100/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС; а вторият въпрос – в противоречие с ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на втория въпрос касаторът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този въпрос да е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На 22.02.2022 г. касаторът-ответник е подал писмено становище, имащо характера също на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което са формулирани и други правни въпроси като такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът не следва да се произнася по него, тъй като то е подадено след изтичането на преклузивния едномесечен срок за касационно обжалване по чл. 283 от ГПК, като касационна инстанция няма и правомощието да взема предвид новонастъпили обстоятелства, в каквато насока са съображенията за подаването на това становище. По своевременно наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът е краен клиент – потребител на електрическа енергия за процесния обект (имот), присъединен към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение. Ответното дружество е лицензирано да осъществява дейността по разпределение на електрическа енергия на обособена територия, в границите на която се намира и обектът на потребление на ищеца. Снабдяването с електрическа енергия за обектите на тази територия, в т. ч. и процесния, се извършва от друг субект – „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД. Безспорно е също, че ответното дружество е начислило процесната сума като дължима с процесната фактура, вследствие едностранна корекция на сметка за неизмерено количество електрическа енергия, извършена на основание и по реда на ПИКЕЕ (обн. ДВ бр. 25/30.04.2019 г.). Окръжният съд е изтъкнал, че спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху правния въпрос, дали е налице основание цената за доставено и неотчетено количество електрическа енергия да се начислява посредством корекция на сметка като дължима в полза на ответното дружество, лицензирано за извършване на разпределяне, а не на снабдяване с електрическа енергия. За да разреши този спорен между страните правен въпрос, въззивният съд е изложил следните съображения: Обществените отношения, свързани с осъществяването на дейностите по производство, внос и износ, пренос, разпределение на електрическа енергия и търговията с електрическа енергия се уреждат от ЗЕ и приети въз основа на същия подзаконови нормативни актове – наредби и правила. Дейностите по разпределение на електрическа енергия и експлоатация на елктроразпределителните мрежи (извършвано от операторите – собственици на мрежите), и по продажба на електрическа енергия (извършвано от крайния снабдител, търговеца на електрическа енергия или доставчика от последна инстанция) са услуги от обществен интерес (чл. 88, ал. 2 и чл. 94а, ал. 2 от ЗЕ), осъществявани от лица, на които е издаден нарочен лиценз за това. Преносът и продажбата на електрическа енергия се осъществяват по силата на различни договори при публично известни общи условия (чл. 98а, ал. 1 и чл. 104а от ЗЕ), по които страни са различни субекти, и следва да се прави разграничение между цена за пренос и цена за продажба (доставка) на електрическа енергия. „Корекцията на сметка“ не е самостоятелно основание за вземане, а представлява начин за парично остойностяване на отделено количество електрическа енергия, когато то е било доставено, но не е могло да бъде измерено, в хипотезите, изрично посочени в раздел ІХ от ПИКЕЕ (обн. ДВ бр. 25/30.04.2019 г.). Съдът е цитирал чл. 56, ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ, според които, операторът на електроразпределителната мрежа предоставя на ползвателя на мрежата фактура и справка за преизчислените количества електрическа енергия, както и информация за дължимата сума за мрежови услуги (с изключение на цена за достъп до електроразпределителната мрежа, формирана на база на предоставена мощност) и за „задължения към обществото“; ползвателят на мрежата заплаща на оператора на съответната мрежа дължимата сума, определена от същият този оператор. Окръжният съд е изтъкнал от друга страна, че разпоредбата на чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ ясно посочва в полза на кои правни субекти е възможно да се извършва корекция на сметката по правилата на чл. 83, ал. 1, т. 6 от ЗЕ (наречени за краткост ПИКЕЕ) – това са крайният снабдител (б. „а“) или клиентът (б. „б“). Предвид така установеното, въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод по делото, че е налице е нормативно противоречие относно това кой субект има право да извърши корекция в сметката на потребителя на електроенергия в случаите на неизмерена или неправилно измерена електрическа енергия, а именно: разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ (обн. ДВ бр. 25/30.04.2019 г.) предвиждат, че това е операторът на електроснабдителната мрежа, а чл. 98а, ал. 2, т. 6, б. „а“ от ЗЕ – крайният снабдител. С оглед това, съдът се е позовал на чл. 15, ал. 3 от ЗНА, съгласно която разпоредба, при противоречие между правилник и нормативен акт от по-висока степен, правораздавателният орган прилага акта от по-висока степен. Поради това, въззивният съд е приложил правилото на чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ и съгласно същото е приел, че ответното дружество (сега касатор) не разполага с основание да извърши процесната корекция на сметка, поради което спорната сума не му се дължи. На това основание – липсата на материално-правна легитимация на ответника да претендира процесната сума, въззивният съд е намерил предявения отрицателен установителен иск за основателен. Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд не е обсъждал в тях наличието на висящо административно производство, което да има за предмет разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ, по отношение на които съдът е приел, че противоречат на чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ. Наред с това, соченото в тази връзка от касатора адм. дело № 12199/2020 г. на ВАС (което вече е приключило с влязло в сила решение), няма за предмет разглеждане по същество на спор относно законосъобразността или валидността на обсъдените от въззивния съд разпоредби на чл. 56, ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ (предмет на спора в това административно касационно производство са други разпоредби на ПИКЕЕ). На следващо място, съгласно задължителните указания, дадени със соченото от самия жалбоподател ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, не е обусловено по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК от решението по административното дело, образувано по оспорване на същия акт с искане да бъде обявен за нищожен или отменен. Освен това и двата правни въпроса са ненадлежно формулирани от страна на касатора, тъй като визират правомощието на общите (гражданските) съдилища по чл. 17, ал. 2 от ГПК (предвид и чл. 302 от ГПК) да осъществяват инцидентен (косвен) съдебен контрол относно валидността и законосъобразността (в посочените в разпоредбата случаи) на административните актове, докато с приетото в обжалваното въззивно решение окръжният съд е осъществил друго свое правомощие – това по чл. 15, ал. 3 от ЗНА – да преодолее колизия между правни норми, а именно – да приложи правна норма от по-висок по степен нормативен акт (в случая чл. 98а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ), след като е приел, че норми на подзаконов нормативен акт (в случая чл. 56, ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ) ѝ противоречат. Именно в този смисъл са и разясненията (имащи също задължителен характер) в мотивите към ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че разпоредбите на чл. 195 от АПК не са в стълкновение с правомощието на съда по чл. 15, ал. 3, във вр. с чл. 14 от ЗНА да не приложи подзаконовите норми в правораздавателната си дейност по конкретното дело. В тази връзка е разяснено, че широко очертано, приложното поле на чл. 15, ал. 3 от ЗНА цели да осигури ефективност, включително срочност в правоприлагането, като едновременно с това гарантира правилността на съдебното решение с оглед върховенството на закона, докато уредбата в чл. 185-195 от АПК има за цел да отстрани колизията занапред, като ангажира контролно-отменителната компетентност на един конкретен съд, за да бъдат приведени в изискуемото съответствие правните източници. Изтъкнато е и че наличието на по-новата изрична законодателна уредба на контролно-отменителното административно производство по чл. 185-195 от АПК с нищо не променя неотлагаемостта на съдържащото се в чл. 15, ал. 3 от ЗНА колизионно правило, чийто адресат е всеки правоприлагащ съд. В хипотеза на противоречие, чл. 15, ал. 3 от ЗНА повелява на съда като правораздавателен орган да прилага по-високият по степен нормативен акт, като констатира и елиминира противоречието в рамките на правораздавателната си дейност по конкретен правен спор, без оглед на това дали друг съд се занимава с въпроса за същото противоречие и на какво основание. По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че двата правни въпроса, формулирани от страна на касатора, нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на материалноправния спор по делото, нито пък вторият от тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наред с това, правните изводи на окръжния съд са в пълно съответствие с приетото в ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, а четирите посочени от жалбоподателя решения на І-во гр. отд. на ВКС са напълно неотносими в случая. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство. Основателно е обаче, направеното с касационната жалба на ответника, искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на разноските за това възнаграждение поради прекомерност. Действителната правна и фактическа сложност на настоящото производство по чл. 288 от ГПК не е голяма. В рамките на същото пълномощникът на ищеца е подал единствено отговора на касационната жалба, в който е изложил неоснователни (както беше прието по-горе) възражения и доводи за процесуална недопустимост на жалбата; изложил е и подробни съображения за неоснователност на същата, които обаче не могат да се обсъждат и са ирелевантни за фазата по допускането на касационното обжалване; от друга страна не е изложил никакво становище по наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение, направените от ищеца разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер 1 300 лв. за защитата му пред настоящата инстанция, са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК и следва да бъдат намалени до минималния размер, определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдВС за МРАВ, а именно – на сумата 547.25 лв., която ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение