Определение № 4941 от 18.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2438/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229, ал.1, т.1 АПК във връзка с чл. 129, ал. 7 ДОПК. Образувано е по частна жалба на „ВИП АЛ 07“ ЕООД – гр. Русе чрез процесуалния си представител адв. В. Минчева срещу определение № 186/17.01.2024 г., постановено по адм. дело № 540/2023 г. по описа на Административен съд – гр. Русе, с което е оставена без разглеждане жалбата на дружеството против АПВ № П – 03001823106203 – 004 – 001/28.06.2023 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 182/11.09.2023 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Варна при ЦУ на НАП. Твърди се от частния жалбоподател, че обжалваното определение е неправилно поради противоречие със закона и трайната съдебна практика на ВАС, както и в противоречие с ТР №3/16.04.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на ВАС и решение по конст. дело № 11/2006 г. на Конституционния съд. Подробни доводи относно легитимацията за обжалване на административни актове са развити в частната жалба и се твърди наличие на пряк интерес да се оспорва административния акт – АПВ предвид цитираната практика на ВАС и на Конституционния съд. В частната жалба се съдържа и оплакване, че неправилно е постановен обжалвания резултат предвид, че според жалбоподателя АПВ е нищожен по своя характер. Според жалбоподател сумите в оспорения АПВ не са данъци, нито осигурителни вноски, не са и глоби, нито имуществени санкции и не подлежат на възстановяване съгласно данъчното и осигурителното законодателства, т.е. публични задължения. Излагат се и доводи и за вече настъпили за жалбоподателя реални вреди от акта. Счита, че с издаване на АПВ и евентуалното му влизане в сила, без съдебен акт по съществото на спора, дружеството се лишава от лихви за забава и разноски, които са сторени в резултат на категоричен отказ на приходната администрация да върне парите навреме. Освен това се твърди в частната жалба, че с издаване на АПВ, който е нищожен по своя характер, се препятства възможността дружеството да получи справедливо обезщетение по ЗОДОВ от бездействие на органа по приходите по адм. дело № 560/22 г. Нещо повече, било възможно според жалбоподателя да се възстановят два пъти сумите – веднъж по АПВ и втори път в производството по ЗОДОВ. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в частната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за разглеждане на жалбата по същество. Претендира се и присъждане на разноските, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Ответникът по частната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Варна при ЦУ на НАП не е депозирал писмено възражение по реда на чл. 232 АПК. Подадена е и от директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Варна при ЦУ на НАП частна жалба срещу определение № 381/01.02.2024 г., постановено по първоинстанционното дело, с което е отхвърлено искането му по чл. 248 ГПК. Ответникът по тази частна жалба „ВИП АЛ 07“ ЕООД – гр. Русе чрез процесуалния си представител адв. В. Минчева, я оспорва. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че частните жалби са подадени от надлежни страни и в срока по чл. 230 АПК и са процесуално допустими, но разгледани по същество са неоснователни поради следните съображения: По частната жалба на „ВИП АЛ 07“ ЕООД.“ За да остави без разглеждане жалбата на „ВИП АЛ 07“ ЕООД срещу посочения по – горе АПВ, с който е възстановена на дружеството сумата от 15 760 лв., първоинстанционният съд е приел, че за дружеството липсва правен интерес да обжалва този акт, тъй като той е изцяло позитивен за него. Според съда процесуалният интерес от обжалване на административен акт се обосновава с необходимостта да се защити материално субективно право на лицето, засегнато от оспорения акт, като засегнатите права и законни интереси следва да бъдат налични. Процесуалноправният интерес от съдебно оспорване следва според съда да бъде насочен към премахване на неблагоприятни последици или към предотвратяването им, или съответно постигането на благоприятни правни резултати, или съответно постигането на благоприятни правни резултати, ако такива са били отказани с оспорения административен акт. Посочено е в обжалваното определение, че във всеки отделен случай релевантно за установяване наличие на процесуалноправен интерес е обективното наличие в правната сфера на оспорвания на субективното право или защитения от правото интерес, засегнат от акта. В конкретния случай е посочено от първоинстанционния съд, че не е налично засягане на субективно права или защитен правен интерес, тъй като правният ефект е изцяло в полза на дружеството – в патримониума му се възстановява недължима от него сума, по инициатива на приходния орган, каквато хипотеза закона предвижда. Съдът не е приел тезата на оспорващия, че правният му интерес за оспорване на акта произтича от това, че е възможно впоследствие в хода на ревизионно производство в условията на чл.129, ал. 3 ДОПК да бъде задължен за върне възстановената с АПВ сума, тъй като изложеното е само хипотетично, но в случая дори и хипотетично засягане е изключено предвид на това, че възстановената сума не касае данъчни или осигурителни задължения на жалбоподателя, които впоследствие да могат да бъдат предмет на установяване в ревизионно производство. Според съда жалбоподателят не е обосновал интерес от оспорване на издадения АПВ и наличието на висящ спор между дружеството и НАП по реда на чл. 17, ал. 6 ДОПК във връзка с чл. 1 ЗОДОВ – висящо производство по адм. дело № 5560/2022 г. на Административен съд – Русе., тъй като производството по ЗОДОВ е самостоятелно и независимо от производството по издаване на АПВ. При така изложеното е направен извод от първостепенния съд, че наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на производството, а отсъствието й в процесния случай има за последица прекратяване на образуваното производство. Обжалваното определение е правилно постановено. Процесният АПВ е издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Варна въз основа на служебна бележка от дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Велико Търново относно извършване на действия по компетентност на основание чл. 128 и чл. 129 ДОПК за извършена проверка на жалбоподателя поради отменена публична продан, в която е участвал. В процесния случай сумата от 15 760 лв. е внесена от дружеството, като участник в търг с тайно наддаване, обявен от публичен изпълнител, офис – Видин при ТД на НП – Велико Търново за 16.02.2022 г. по повод на задължения на „Енерджи Трейд 2009“ ООД. След провеждане на търга дружеството е било обявено за купувач на специализирана машина МАН, модел 24.463ФНЛ при първоначална цена 15 500 с включен ДДС, като след това е доплатена сума или общо 15 760 лв. Установено е по делото, че процесното МПС не е могло да бъде предоставено на спечелилия търга „ВИП АЛ 07“ ЕООД, тъй като не съществува, обстоятелство, което е установено от публичния изпълнител при извършена проверка по чл. 226, ал. 2 ДОПК. Последвало е връщане на сумата на дружеството с разпореждане, а с платежни нареждания от 05.04.2023 г. дружеството е върнало същата сума по сметка на ТД на НАП – Велико Търново, офис Видин, като платени без основание, макар че първоначално именно жалбоподателят е поискал от публичния изпълнител да му възстанови сумата поради това, че е спечелил търга за посочената вещ, но същата не му е предоставена. С решение № 36/31.01.2023 г. на директора на ТД на НП – Велико Търново са обявени за нищожни протокол за провеждане на търга с тайно наддаване в частта, в която „ВИП АЛ 07“ ЕООД е обявен за купувач, тъй като процесната машина МАН не е могла да бъде предоставена на спечелилия търга (частния жалбоподател), както и 2 бр. разпореждания за разпределение на депозита от 3 100 лв. и на сумата от 12 660 лв. или общо 15 760 лв., като последната сума е била преведена по банковата сметка на „ВИП АЛ 07“ ЕООД, но впоследствие на 05.04.2023 г. дружеството е върнало на ТД на НАП, офис – Видин процесната сума. Със служебна бележка с изх. № 10720/01.06.2023 г. от директора на дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - Велико Търново, същата е изпратена до ТД на НАП – Варна, в която е посочено, че преведената на дружеството сума от 15 760 лв. стои като надвнесена и тази сума следва да се възстанови на жалбоподателя по реда на чл. 128 - чл. 129ДОПК. С оглед седалището на „ВИП АЛ 07“ ЕООД в гр. Русе и на основание чл. 8, ал.1, т. 3 ДОПК производството по АПВ и издаването на същия акт се е развило пред ТД на НАП – Варна. След като приходните органи са установили при извършена проверка, че жалбоподателят няма публични задължения, то с процесния АПВ е постановено, че сумата е подлежаща на възстановяване, то правилно първостепенният съд е приел, че резултатът за него е позитивен. Не може да се обосновава правен интерес от обжалване на позитивния за него резултат с оспорения АПВ и предвид заведеното от дружеството дело по ЗОДОВ и да се приеме, че е налице такъв интерес за оспорване на АПВ, с който е прието да се възстанови сумата от 15 760 лв., която дружеството е заплатило като по търга за посочения по – горе товарен автомобил. Наличието на висящо производство по ЗОДОВ правилно е обусловило у съда извод, че висящото исково производство е самостоятелно и независимо от производството по ДОПК, каквото е производство по издаване на АПВ. Обосновани са изводите на съда в обжалваното определение, че изложените доводи на жалбоподателя, че е възможно впоследствие в хода на ревизионно производство, ако такова се образува в условията на чл. 129, ал. 3 ДОПК да бъде задължен да върне възстановената му с АПВ сума, представляват само предположение. Нещо повече съдът обосновано е посочил, че като се има предвид, че процесната сума не касае данъчни и осигурителни задължения на жалбоподателя, то не може за тях да се извърши ревизия по смисъла на чл. 129, ал. 3 ДОПК. Предвид изложеното правилно в обжалваното определение е прието, че с оглед позитивния резултат от издадения в полза на жалбоподателя АПВ, за него липсва правен интерес от оспорването му, поради което жалбата му наистина се явява процесуално недопустима и правилно е оставена без разглеждане, а производството пред АС – гр. Русе е прекратено. С оглед изложеното обжалваното определение е правилно постановено и не са налице сочените в частната жалба пороци, които да обосновават твърденията в частната жалба за нищожността му, респ. за неговата неправилност. На основание чл. 221, ал. 2, предл.1 във връзка с чл. 236 АПК следва да бъде оставено в сила. По частната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Варна при ЦУ на НАП. За да отхвърли искането по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 186/17.01.2024 г., първоинстанционният съд е приел, че след като производството по оспорване на процесния АПВ е прекратено, то разпоредбата на чл. 161 ДОПК не съдържа уредба за разноските при прекратяване на делото, поради което е прието, че субсидиарно приложение намира чл. 143, ал. 3 АПК и юрисконсултското възнаграждение е определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и е определено в размер на 100 лв. Определението е правилно като краен резултат, но поради следните мотиви: Неправилно първоинстанционният съд е посочил в обжалваното определение, че при прекратяване на производството по жалбата на „ВИП АЛ 07“ ЕООД срещу АПВ, с който на дружеството е възстановена сумата от 15 760 лв. не е приложим чл. 161 ДОПК, който не урежда присъждане на разноски при прекратяване, а чл.143, ал. 3 АПК във връзка с определяне на размера на същото съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Изрично в чл. 144 ДОПК законодателят е указал, че по реда на обжалване на ревизионните актове, се обжалват и другите актове, издадени от органите по приходите. В тази връзка неоснователно съдът е разграничил АПВ от ревизионните актове относно разноските, тъй като тези актове се оспорват по един и същи ред, поради което относима е разпоредбата на чл. 161 ДОПК за разноските, независимо дали е постановено решение по същество или е прекратено производството по делото. В този смисъл е налице установена съдебна практика на ВАС, че АПК, респ. ГПК се прилагат субсидиарно само ако в ДОПК липсва уредба за разноските, а такава уредба е налице в чл. 161 ДОПК – вж. определение № 6667/2016 г. по адм. дело № 6202/2016 г. на петчленен състав на ВАС, Първа колегия. Поради изложените мотиви следва да се приеме, че неправилно съдът се е позовал в частта за разноските на чл. 143 АПК, респ. на Закона за правната помощ и относимата към чл. 37 от посочения закон Наредба за плащането на правна помощ. Относно размера на юрисконсултското възнаграждение първоинстанционният съд при прекратяване на производство по оспорването на АПВ от „ВИП АЛ 07“ ЕООД е присъдил юрисконсултско възнаграждение в полза на приходната администрация в размер на 100 лв. При прилагането на чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК законодателят е посочил, че размерът се определя съобразно относимата за това наредба, а това е Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се посочи и приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 ДФЕС (ограничение на конкуренцията), поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Следва да се вземе предвид решението на СЕС по дело С - 438/22 и въз основа на него да се приеме, че неоснователно с частната жалба на директора на дирекция „ОДОП“ – Варна се иска увеличение на присъденото от първостепенния съд възнаграждение в размер на 100 лв. предвид обема на защита на приходната администрация. Първоинстанционното производство се е развило в закрито заседание, липсват данни ответната страна да е проявила процесуална активност с мотивиране на своята теза в писмено възражение срещу жалбата на дружеството при оспорването на АПВ, нито са ангажирани писмени бележки в производството пред АС – гр. Русе. Предвид на това няма пречка съдът служебно да намали размера на юрисконсултското възнаграждение по чл. 161, ал. 1 ДОПК и под минимума, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. Затова следва да се приеме, че правилно първоинстанционният съд е определил размера на юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лв., но не по изложените мотиви в обжалваното определение, а предвид мотивите в настоящето определение. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение по чл. 248 ГПК е правилно като краен резултат с оглед развитите от настоящата съдебна инстанция мотиви и затова следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение