Определение № 392 от 11.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1489/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. на в. р. против решение № 2861/16.06.10г.по в.гр.дело № 101/10г.на Софийски градски съд .С него е отменено решение от 23.11.09г.на СРС,78 състав по гр.дело № 38159/09г. и вместо него е постановено друго,с което М. е осъдено да заплати на В. Л. Б. сумата 2 738.40 лв ,представляваща обезщетение по чл.252 ал.1 ЗМВР,ведно със законната лихва,считано от 28.07.09г.до окончателното изплащане. В приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК към касационна жалба се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответницата по касационната жалба В. Б. моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното: В разглеждания случай не е налице основанието за допускане по чл.280 ал.1 т. 3 от ГПК- разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящата хипотеза не е такава.На поставения от касатора въпрос относно пасивната му легитимация е отговорено с решение № 14 от 17.02.2011г.по гр.дело № 625/10г.на ВКС,ІІІ г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК.В него е прието,че легитимирано да отговаря по исковете на държавния служител в М. за имуществени спорове във връзка със съществуването и прекратяването на служебното правоотношение е М. като страна по държавнослужебното правоотношение.Обжалваното решение,с което е прието,че ответникът М. е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск по чл.252 ал.1 ЗМВР в качеството му на работодател, не се разминава по правни изводи с посочената задължителна практика на ВКС.Юридическият факт,с който законът свързва правото и съответно задължението за заплащане на обезщетение по чл.252 ал.1 ЗМВР е прекратяване на служебното правоотношение,което е извършено със заповед № К-3123 от 7.05.09г.на министъра на вътрешните работи.С оглед приетото разрешение на въпроса за надлежната страна в спорното материално правоотношение въззивният съд точно е приложил закона –разпоредбите на чл.252 ал.1 вр.с чл.253 ал.1 ЗМВР при определяне размера на дължимото обезщетение на ищцата при прекратяването му поради придобиване право на пенсия. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.