Определение № 140 от 07.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4276/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т. чрез пълномощника им адвокат О. С., както и адвокат А. Ч. за Т. Т. и адвокат Р. К. за С. Т. против решение № 421 от 18.03.2016 г., постановено по гр.д. № 3190 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 2914 от 3.08.2015 г. по гр.д. № 5858/2014 г. на Районен съд-Пловдив за уважаване на предявения от Д. К. Ш., Ц. В. И. и С. П. Г. против С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижими имоти в [населено място], [улица] – поземлен имот с идентификатор 56784.518.963 и построените в него сгради с идентификатор 56784.518.963.4, 56784.518.963.3 и 56784.518.963.5, като е прието за неоснователно възражението на С. А. Т. за право на задържане по чл.72, ал.3 вр. ал.1 ЗС. С. П. Г., Д. К. Ш. и Ц. В. И. са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Н. А., в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: В. съд е възприел фактическите констатации на районния съд – ищците С. П. Г., Д. К. Ш. и Ц. В. И. се легитимират като собственици на процесния имот на основание реституция по чл.7 от ЗВСОНИ, видно от влязло в сила решение на 24.06.1997 г. по гр.д.№316/1995 г. на ПОС, с което е обявена за нищожна сделката от 24.03.1988 г., с която държавата e продала на Г. Б. процесното дворно място ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда. С НА №81/1991 г. Г. Б. е продал имота срещу гледане и издръжка на Т. Т.. Последната сделка не е нищожна, но няма вещно прехвърлително действие, тъй като Т. Т. е придобила от несобственик. Настоящият иск по чл.108 ЗС е предявен от собствениците по реституция на 19.08.1997 г. по гр.д.№3128/1997 г. на ПРС – 17 гр.с. срещу Т. Т.. Влязлото в сила решение за уважаване на ревандикационния иск е отменено поради неучастието на А. Т., съпруг на Т. Т.. Пловдивския окръжен съд е счел, че с оглед обстоятелството, че поради смъртта на А. Т. през 2009 г. на негово място са конституирани наследниците му – С. и П. Т., последните могат да навеждат доводи и да противопоставят възражения само в качеството им на правоприемници на А. Т., а не лични свои възражения. Съдът е приел за неоснователни доводите във въззивните жалби на Т. Т. и П. Т., че ревандикационният иск по отношение на тях следва да се отхвърли, тъй като не владееят имота, доколкото по делото е установено, че към момента на подаване на ИМ -19.08.1997 г. двамата са живели в процесния имот. Във въззивната си жалба Т. Т. е изложила, че тя не владее имота от 1999 г., което се установявало от показанията на свидетелите Д., Л. и К.. От приложения протокол от 07.03.2011 г. за принудително отнемане /предаване на вещи на ДСИ към ПРС – 1 район по ИД №53/2010 г. е видно, че ДСИ е намерил на 07.03.2011 г. в имота и тримата ответници – на С. А. Т., Т. С. Т. и П. А. Т., а и от показанията на свидетеля Т. Д. се установява, че Т. Т. и П. Т. са освободили имота в хода на делото. След като към момента на завеждане на делото – 19.08.1997 г. и след това ответниците са били във владение на имота, не са признали иска и не са предали доброволно владението на ищците, те имат качеството на владеещи несобственици и ревандикационния иск по отношение на тях следва да се уважи, тъй като в исковете с правно основание чл.108 ЗС се установява фактическата власт върху имота към момента на подаване на исковата молба. По отношение доводите, че неправилно районният съд е прел, че наследниците на А. Т. /С. и П. Т./ са обвързани от постановеното решение по гр.д.№316/1995 г., защото А. Т. не е конституиран като страна по това дело, независимо, че и той е приобретател на имота по договора за издръжка и гледане, окръжният съд е изложил съображения, че по настоящият иск по чл.108 ЗС съдът проверява чия е собствеността върху имота предмет на делото, а в случая от събраните доказателства се установява, че ищците са собственици на основание реституция – договорът за покупко-продажба от 1988 г. е нищожен и купувачът не е придобил никакви права, вкл. и правото на строеж, поради което не е могъл да го прехвърли другиму, а съответно и построеното е станало собственост на собственика на земята, като владението основано на нищожен договор е недобросъвестно. П. по договора от 1991 г. Т. Т. и А. Т. не са недобросъвестни, но не са могли да придобият собствеността върху процесния имот по давност, тъй като съгл.чл.5,ал.2 ЗВСОНИ по отношение на реституираните имоти давност не тече, т.е. до влизане на ЗВСОНИ в сила – 25.02.1992 г. имотът е бил собственост на държавата. Процесният имот е реституиран с влязло в сила решение на ПОС на 24.06.1997 г., считано от 1992 г. и съгласно ТР №1/1997 г. на ВКС със завеждане на реституционното дело № 3081/1992 г.на ПРС, 14 гр.с. – на 10.04.1992 г. давността е прекъсната; производството е приключило с реституиране на имота с решение по в.гр.д.№316/1995 г. на ПОС, влязло в сила на 24.06.1997 г., а на 19.08.1997 г. е заведен настоящия ревандикационен иск по гр.д. № 3128/1997 г., производството по който още не е приключило, поради което и възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза давност е неоснователно. Съдът е приел за неоснователни и доводите във връзка с възражението за задържане до заплащане на извършените в имота подобрения, тъй като от една страна са налице противоречиви твърдения между ответниците Т. Т. и С. Т. кой от тях е извършил претендираните подобрения, а съответно и събрани противоречиви гласни доказателства. Счел е, че до 25.02.1992 г. /влизане в сила на ЗВСОНИ/ имотът е бил собственост на държавата и искането за заплащане на извършените в имота подобрения следва да е отправено към нея, а не срещу последващия собственик на имота, а подобренията, направени след 25.02.1992 г. са извършени след завеждане на гр.д.№ 3081/1992 г. от собствениците по реституция без тяхно знание и съгласие, поради което подобрителите не са добросъвестни или приравнени на тях и нямат право на задържане на имота по чл.72 ал.3 от ЗС до заплащане на извършените от тях подобрения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните правни въпроси /част от тях уточнени от съда/: 1) дали правоприемници на починал ответник по ревандикационен иск могат да правят единствено възражения, принадлежащи на техния наследодател; 2) дали при предявен иск по чл.108 ЗС, за да постанови осъдителен диспозитив, съдът трябва да установи владението към момента на приключване на съдебното дирене или към момента на предявяването на иска; 3) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства; 4) относно добросъвестността на приобретател по договор, който не е нищожен; 5) относно възможността страна-ответник по ревандикационен иск да може да може да придобие чрез непрекъснато владение и идеалните части на другите съсобственици-ответници. Първият въпрос е свързан с извода на съда, че не следва да разглежда заявеното от С. А. Т. в отговора на исковата молба евентуално възражение, че е завладял целия имот през 1991 г. със съгласието на родителите си и го е придобил по давност. Отговорът на въпроса е свързан с тълкуване дали правоприемник на починала страна по чл.120 ГПК-отм. /приложим при разглеждане на делото в първоинстанционното и въззивното производство/, вкл. и когато е конституиран като страна след отмяна на влязло в сила решение, поради неучастие на необходим другар, може да релевира по дела свои самостоятелни права, поради което е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По втория въпрос касаторите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос обаче е налице практика на ВКС, като в решение № 9 от 24.06.2013 г. по гр.д. № 301/2012 г. на I г.о. е дадено тълкуване, че процесуалният закон допуска принудително изпълнение на осъдителното решение по иск за ревандикация не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице, което е придобило владението върху имота след предявяване на иска по чл.108 ЗС и в този смисъл обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението или то му е било отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения против него ревандикационен иск. В. решение съответства на практиката на ВКС, поради което по този въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че съдът не е обсъдил редица писмени доказателства за законно построяване въз основа на надлежни строителни книжа на гараж и нова сграда, състояща се от гараж и стоматологичен кабинет. Тези доказателства са били представени с оглед възражението, че на ищците е реституирано само отчужденото дворно място и сграда, които са били продадени от държавата по нищожния договор от 1988 г., но не и новопостроените обекти. Сочената от касаторите практика на ВКС дава тълкуване, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, касаещи правнорелевантните факти. В настоящия случай съдът по същество е приел, че е ирелевантно дали изградените след договора за покупко-продажба от 1988 г. сгради са законно построени или не, тъй като с оглед нищожността на този договор построеният преди 25.02.1992 г. гараж е станал собственост на държавата, като собственик на терена, а новата сграда, състояща се от зъболекарски кабинет и гараж е построена след предявяване на иска по чл.7 ЗВСОНИ, а следователно и необсъждането на тези доказателства, установяващи неотносими според съда към спора факти, не противоречи на практиката на ВКС. По петият въпрос се поддържа, че съдът е приел, че ответник по ревандикационен иск не може да бъде съсобственик на самостоятелно правно основание и не може да придобие по давност идеалните части на другите съсобственици-ответници, който извод противоречи на ТР № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, т.1, според което презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание и в отношенията между съсобственици и в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическата власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. В случая мотивите на въззивния съд са, че срокът по чл.79 ЗС не е изтекъл, тъй като до 25.02.1992 г. имотът е бил държавна собственост /с оглед нищожността на продажбата от 1988 г./ и давност по отношение на него не тече, а настоящият ревандикационен иск е предявен на 19.08.1997 г. и прекъсва давността, т.е. съдът е основал изводите си, че с предявяването на иска превръща владелецът в държател на имота, а не е отрекъл възможността да тече придобивна давност между съсобственици. Следователно по петия въпрос въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС По същите съображения въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по ТР № 4/17.12.2012 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГК на ВКС, т.3 относно възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници по спор за собственост, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение