Определение № 398 от 06.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2016 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото К. Г. Н. и П....(ПСАГБ) [фирма] срещу решение № 374/29.02.2016 г., постановено по гр. дело № 4369/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 57/06.01.2015 г. по гр. дело № 5235/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на ищцата И. Н. И.-С., на основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, следните суми: сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие противоправно бездействие след гинекологична операция от 21.04.2008 г.; и сумата 6 044.26 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие същото противоправно бездействие, от която сума: 5 990.26 лв. – за пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 24.06.2008 г. - 01.09.2008 г., и 54 лв. – за разноски за стент при последваща урологична операция на 25.06.2008 г.; както и законната лихва върху обезщетенията за периода от 21.04.2008 г. до пълното им изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; в тежест на касаторите са възложени и разноски по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваната осъдителна част от въззивното решение, като постановена свръх петитум и по непредявен иск, както и за неправилност на същата част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Н. (инкорпорирано в касационната му жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) допустимо ли е събиране на доказателства във въззивната инстанция, които не са били събрани пред първата инстанция поради процесуални нарушения; и 2) кога има произнасяне свръх петитум. Касаторът Н. поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 539/13.12.2011 г. по гр. дело № 1844/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 620/25.06.1993 г. по гр. дело № 211/1993 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 612/17.10.1995 г. по гр. дело № 390/1995 г. на 5-чл. с-в на ВС, решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 176/08.06.2011 г. по гр. дело № 1281/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; т.е. – навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на болницата-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири процесуалноправни въпроса: 1) относно доказателствената стойност на медицинските документи; 2) необоснован или недопустим е съдебен акт, в който съдът се е произнесъл относно противоправно бездействие, след като в исковата молба са наведени твърдения за противоправно действие; 3) длъжен ли е съдът да изложи мотиви за несъгласие с изводите на приетите по делото медицински експертизи; и 4) следва ли в случаите, когато за първи път във въззивното решение бъде прието, че е налице противоправно действие, съдът да изложи собствени мотиви относно причинната връзка между това действие и настъпилите вреди. Жалбоподателят ПСАГБ поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият въпрос – с решение № 250/21.11.2012 г. по гр. дело № 1504/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 7343/29.10.2015 г. по гр. дело № 16516/2014 г. на СГС, решение № 596/15.12.2011 г. по гр. дело № 1109/2011 г. на Пловдивския апелативен съд (П.) и решение № 16117/06.08.2014 г. по гр. дело № 4967/2011 г. на СГС; вторият въпрос – с решение № 454/03.06.2010 г. по гр. дело № 195/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 226/03.08.2011 г. по гр. дело № 1470/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 116/14.07.2014 г. по търг. дело № 2072/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 348/26.10.2011 г. по гр. дело № 473/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; третият и четвъртият въпрос – с решение № 12/16.02.2016 г. по гр. дело № 2184/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 581/30.09.2010 г. по гр. дело № 1019/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 508/18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 21/24.03.2015 г. по гр. дело № 3529/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; поддържа също, че първият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; т.е. - навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответницата по касационните жалби – ищцата И. Н. И.-С., в отговорите си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Вторият правен въпрос в изложенията и на двамата касатори е свързан с касационните им оплаквания за недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, като постановена свръх петитум и по непредявен иск, а именно – че те са осъдени да заплатят процесните обезщетения за вреди, причинени от противоправно бездействие на жалбоподателя Н. след процесната гинекологична операция от 21.04.2008 г., а в исковата молба не се съдържали твърдения за такова бездействие и искът бил основан единствено на твърдения за действията при самата гинекологична операция. Видно, обаче, от исковата молба, още в първия ѝ абзац ищцата е изложила твърдения за такова бездействие на касатора-ответник Н., а именно – че след операцията и изписването ѝ от ответната болница на 25.04.2008 г., тя дълго време не се чувствала добре, изпитвала постоянна тъпа тежест и болки в лявата поясна област, засилващи се в седнало положение, които споделяла с опериращия хирург – жалбоподателя-ответник Н. – първо по телефона и при проведения на 26.05.2008 г. контролен преглед, но той обяснявал оплакванията ѝ с постоперативното състояние и уверявал, че всичко е наред и с течение на времето ще се оправи. В мотивите към първоинстанционното решение по делото, към които въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК, като по този начин ги е направил мотиви към обжалваното въззивно решение, е прието именно, че е налице такова противоправно бездействие на касатора-ответник д-р Н. във времето след извършването на процесната операция, когато той е следвало да наблюдава ищцата поне 30 дни според медицинските стандарти и да предприеме всички възможни действия за предотвратяване на усложнения или своевременното им установяване и лечение. Прието е също, че при наличие след операцията на персистиращи болки и на индикации за предразположение на ищцата към усложнения, д-р Н. е могъл и е бил длъжен да предприеме възможните превантивни мерки, а впоследствие – и необходимите изследвания, чрез които да установи настъпващото усложнение и своевременно да изпрати ищцата на консултация с уролог, както и че като не е сторил това, той е нарушил задължението си да проведе своевременно и достатъчно лечение на ищцата. По този начин съдът не се е произнесъл по нещо различно от твърдяното в исковата молба, респ. – не е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо в обжалваната част, като постановена свръх петитум или по непредявен иск. Приетото в тази връзка в мотивите към обжалваното въззивно решение е и в съответствие с цитираното там решение № 80/03.04.2014 г. по гр. дело № 5554/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, и не е в противоречие със сочената в същата връзка от двамата касатори съдебна практика. Следователно, няма основание касационното обжалване да бъде допускано по процесуалноправните въпроси на жалбоподателите, формулирани във връзка с оплакванията им за недопустимост на обжалваната част от въззивното решение, респ. – не е налице и хипотезата, визирана в т. 1, изреч. 4 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационното обжалване, обаче следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по другия процесуалноправен въпрос (първия по ред), формулиран в изложението на касатора Н.. Въпреки изложените в исковата молба твърдения за процесното бездействие след операцията на 21.04.2008 г., което в решенията и на двете инстанции по делото е прието за установено и за противоправно, в доклада по делото по чл. 146 от ГПК то не е посочено по никакъв начин, като там лаконично е отразено единствено, че предявените по делото искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД са за обезщетения на вреди от действия, изразяващи се в извършената хирургична операция на 21.04.2008 г. Във въззивната си жалба ответникът Н. е направил изрични оплаквания, че по време на процеса пред първата инстанция е визирано единствено и само негово поведение, изразяващо се в действие – процесната хирургична операция, поради което защитата му е била организирана в тази посока, като за първи път се коментира поведението му във формата на бездействие едва след приключване на устните състезания – в самото съдебно решение, като по този начин той е бил лишен от възможността да организира защитата си в тази посока и да ангажира доказателства за това. В тази връзка с въззивната жалба е направено искане за събиране на писмени доказателства и изслушване на нова съдебно-медицинска експертиза, което доказателствено искане е оставено без уважение от въззивния съд, както с определението по чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК, така и в откритото съдебно заседание, а с въззивното решение по отношение процесното бездействие изцяло е препратено към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК, както вече беше посочено. По този начин първият процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателя Н., е разрешен от апелативния съд в противоречие с т. 2, изр. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, като в мотивите към тълкувателното решение е разяснено, че в тази хипотеза е налице извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по последните два процесуалноправни въпроса (трети и четвърти по ред), формулирани в изложението на другия жалбоподател. Първата инстанция е приела за установено по делото единствено обсъденото по-горе противоправно бездействие след процесната операция, като при подробно обсъждане на събраните доказателства, и най-вече на трите приети заключения на съдебно-медицинските експертизи и на медицинската документация, е приела, че в производството не е установено противоправно поведение на лекарите и/или медицинския персонал на ответната болница и в частност – на ответника Н., изразяващо се в неправилност (липса на качество) при непосредственото оперативно лечение на ищцата. Въззивният съд е намерил, обаче, че и при извършването на самата процесна операция, касаторът-ответник Н. е проявил небрежност. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че след като в медицината е известно, че след такива операции настъпват сраствания, опериращият хирург е длъжен да положи дължимата грижа, за да сведе опасността от това, неизбежните сраствания да застрашат нормалното функциониране на останалите органи, намиращи в близост до отстранения яйчник; както и че налагането на лигатура (операционен конец) не е неправомерно действие, а необходимо такова, но нейното поставяне по начин, който е довел до придърпване на тъканите към тазовата стена и оттам до сериозно запушване на уретера, представлява професионална небрежност, която е неправомерна. В мотивите към въззивното решение не са изложени конкретни и ясни съображения, нито относно наличието на причинна връзка между така приетото за противоправно действие на ответника Н. и приетите за установени вреди на ищцата по делото, нито при обсъждането на експертните заключения и останалите доказателства въззивният съд е посочил те, респ. – кои от тях съдържат информация, въз основа на която е направен изводът, че поначало правомерното и необходимо – именно съгласно експертните заключения, действие на хирурга по налагането на лигатура (операционен конец), в конкретния случай е било извършено „по начин, който е довел до придърпване на тъканите към тазовата стена и оттам до сериозно запушване на уретера“. С така изложените мотиви, апелативният съд е разрешил двата обсъждани процесуалноправни въпроса в противоречие с решение № 508/18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Допуска се съществено процесуално нарушение на нормата на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 157, ал. 3 от ГПК (отм.) (чл. 12 и чл. 202 от действащия ГПК), ако съдът възприеме медицинско заключение с даден отговор за „най вероятна причина” без да изгради вътрешно убеждение за наличие или липса на причинна връзка и без да съобрази кои от фактите, респ. връзките между тях, свързани с дадените от експертизата отговори, са предмет на специални (в случая медицински) знания и по отношение на кои факти следва да се изгради извод за причинно-следствена връзка по опитните правила и логиката, при преценка на доказателствения материал. Ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най–вероятна”, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване, от решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелски показания. Затова и преценката на всички доказателствата по делото, включително при изграждане на извод за причинно-следствена връзка, е задължение на съда. Не е налице основание касационното обжалване да се допуска по първия процесуалноправен въпрос в изложението на болницата-касатор, който е изключително широко формулиран – относно доказателствената стойност на медицинските документи (изобщо). Този въпрос се свързва в изложението с разрешения по различен начин от двете инстанции по делото процесулноправен въпрос, дали оспореният от ищцата по делото оперативен протокол, съставен от ответника Н., е официален или частен документ. Видно от съпоставката на двата въпроса, формулираният от болницата-касатор такъв значително надхвърля по обем и съдържание, разрешения с обжалваното въззивно решение по делото процесуалноправен въпрос, поради което в случая не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване на атакуваната от жалбоподателите-ответници, осъдителна част от въззивното решение, включително – относно разноските по делото, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните три процесуалноправни въпроса: 1) допустимо ли е събиране на доказателства във въззивната инстанция, които не са били събрани пред първата инстанция поради процесуални нарушения; 2) длъжен ли е съдът да изложи мотиви за несъгласие с изводите на приетите по делото медицински експертизи; и 3) следва ли в случаите, когато за първи път във въззивното решение бъде прието, че е налице противоправно действие, съдът да изложи собствени мотиви относно причинната връзка между това действие и настъпилите вреди. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата от всеки от тях държавна такса в размер от по 520.89 лв., както и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок, но тъй като жалбоподателят Н. вече е внесъл при подаването на касационната си жалба 340 лв., същият следва да довнесе разликата от 180.89 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение