Определение № 1065 от 31.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9121/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. Миладинов с адрес в София, на [улица], [адрес], подадена чрез упълномощен процесуален представител адв. С. Златанов, против Определение № 6379 от 26.07.2023 г., постановено по адм. дело № 6861 по описа на Административния съд София-град за 2019 година. С обжалваното определение, в производство по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 АПК, е отхвърлена молбата на частния жалбоподател за изменение на Решение № 7777/16.12.2022 г. по същото административно дело в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди недопустимост и неправилност на обжалваното определение, като навежда нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3, предл. първо и второ АПК. Счита, че доколкото исковата молба, по която е постановено решението, чието изменение се иска, е предявена на 19.06.2019 г., първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, приемайки че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) в редакцията й, обн. с ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. е приложима за конкретния случай. Изразява несъгласие с позоваването от съда на Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г., за което подчертава, че няма задължителна сила за съдилищата и е постановено при действието на пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) към Закона за изменение и допълнение (ЗИД) на ЗОДОВ, обн. с ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. Навежда доводи, че атакуваният съдебен акт противоречи на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ предвид осъществената по адм. дело № 6861/2019 г. по описа на Административния съд София-град в полза на Българска народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) адвокатска, а не юрисконсултска защита. По тези съображения иска отмяната на обжалваното определение. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Ответникът по частната жалба – ФГВБ със седалище и адрес на управление в София, [улица], в писмен отговор, подаден в срока по чл. 232 АПК, я оспорва, като неоснователна. По същество иска обжалваното определение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 ГПК и доказателства за извършването им. Ответникът – БНБ със седалище и адрес на управление в София, [адрес], оспорва частната жалба като неоснователна, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 232 АПК. Иска отхвърлянето й, и потвърждаване на обжалваното определение. Ответникът – Народно събрание (НС) на Република България със седалище и адрес на управление в София, пл. „Княз Александър I“ № 1 не представя становище по частната жалба в срока по чл. 232 АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. По делото се установи, че М. Миладинов е подал искане, именувано „касационна жалба“, за изменение на Решение № 7777/16.12.2022 г., постановено по адм. дело № 6861/2019 г. по описа на Административния съд София-град в частта за разноските. Решението, чието изменение в частта за разноските се иска, е постановено в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В частта му за разноските, във връзка с преценката за недопустимост на предявените от Миладинов срещу ФГВБ и НС искове за имуществена и неимуществена обезвреда, частният жалбоподател е осъден да заплати в полза на ФГВБ и НС направените в производството разноски, както следва: на ФГВБ – 2 940, 00 лв., а на НС – 300, 00 лв. В полза на БНБ, при съобразяване на частичното уважаване на един от общо кумулативно съединените искове за имуществени и неимуществени вреди срещу този ответник, административният съд е присъдил разноски в размер на 5 940, 00 лв. Със същото решение ищецът е осъден да заплати по сметка на Административния съд София-град сумата от 50, 00 лв. държавна такса. Административният съд е разгледал искането за изменение на решението в частта за разноските по същество и го преценил като неоснователно. Мотивирал се е, че при тълкуване на нормите на чл. 10 ЗОДОВ следва да се съобразят критериите по чл. 46, ал. 1 и ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Съобразил е мотивите, изложени в Определение № 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2019 г. Посочил е, че новата алинея 4 на чл. 10 ЗОДОВ, приета с измененията и допълненията в този закон, обн. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г. следва да бъде прилагана и по отношение на заварените дела, с оглед вече изразената ясна воля на законодателя по този въпрос и, за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. съобразил е приетото в определението, че „След влизане в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл. 78, ал. З и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ.“ Подчертал е, че определението по посоченото тълкувателно дело не е задължително за съдилищата, но е преценил, че то съдържа насоки за тълкуването на нормата на чл. 10 ЗОДОВ по отношение на заварените дела. Възприел е разрешението, дадено с него, в смисъл че за заварени дела следва да се прилагат нормите, които са „идентични“ на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ – чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК. С тези мотиви е постановил обжалвания резултат. Определението е валидно, допустимо и неправилно. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд споделя напълно мотивите на административния съд относно тълкуването и прилагането на чл.10, ал.2 и ал.3 ЗОДОВ във връзка с новата ал.4 от същия член, което прави ненужно повтарянето им. Обжалваното определение е постановено при несъобразяване на чл.6, ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека ( ЕКПЧ) и съдържанието на посочената норма, така както е разкрито в практиката на Европейския съд по правата на човека. Също така, административният съд неправилно е отхвърлил възражението за прекомерност на присъдените разноски за адвокатски възнаграждения в полза на двама от ответниците - ФГВБ и БНБ. В съдебните производства по ЗОДОВ, при присъждане на разноски в полза на ответника/ответниците по иска/исковете, съдът следва да съобрази размера им, съблюдавйки чл.6, т.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и тълкуването на тази разпоредба, направено в практиката на Европейския съд по правата на човека ( ЕСПЧ). В решението на този съд по делото Станков срещу България, се посочва: "... правилата за разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар върху ищците, ако искът им е основателен "тъй като е парадоксално, че чрез налагането на различни такси държавата отнема с едната ръка онова, което е присъдила с другата. Останалите разноски също не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд" (виж Scordino v. Italy (no. 1) ((GC), no. 36813/97, § 201, 29.03.2006 г.). Дългът на държавата да компенсира адекватно вредите, причинени от властите и надлежно установени от съдилищата, е въпрос от съществена важност в подчинено на върховенството на закона общество. " В конкретния случай, чрез размера на присъдените от първоинстанционния съд разноски на ответниците, ищецът няма да получи присъденото му обезщетение в размер на 4476,66 лева, ведно със законната лихва, тъй като то ще се погълне от разноските, които трябва да плати на ответниците, които са в общ размер от 9180 лева. Този резултат не би бил в съответствие със съдържанието на правото на справедлив процес, така както то е възприето в практиката на ЕСПЧ в цитираното решение. За да избегне този несправедлив резултат, настоящият съдебен състав съобразява в съвкупност следните обстоятелства: Административният съд е прекратил производството по предявените искове срещу Народното събрание на Република България и срещу Фонда за гарантиране влоговете на банките, но не е направил това в началото на съдебния процес, когато е трябвало да го направи, а едва със съдебното решение. От друга страна, ищецът е искал солидарното осъждане на ответниците за претендираните обезщетения и лихвите върху тях. Твърдяната от ищеца пасивна солидарност предполага организирана обща защита на ответниците по предявените искове. Дори такава да не е била създадена, то всеки от тях е бил защитаван от процесуален представител, видно от данните по делото. Тоест, тежестта от фактическата и правна сложност на делото е споделена. Направените доказателствените искания във връзка със съществото на спора от един от ответниците, ползват и другите. Това фактическо положение обосновава тежестта, която ищецът следва да поеме за неоснователно предявените искове да е съразмерна с възнаграждението за един адвокат в минимален размер, според общата сума от цената на отхвърлените искове, която да се разпредели по равно между страните, защитавани по делото от адвокат, след като от нея се приспадне юрисконсултското възнаграждение, присъдено в полза на Народното събрание. Общата сума на отхвърлените искове е 47938 лева. Съгласно чл.8, ал.1, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата й редакция към ДВ., бр. 7 от 2019 г. минималният размер на адвокатското възнаграждение при този размер е 2243 лева. От тази сума следва да се приспадне присъденото юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева в полза на Народното събрание и остава разликата от 1943 лева, която следва да се разпредели между ФГВБ и БНБ по равно ,тоест по 972 лева. По изложените съображения и на осн. чл.248 ГПК, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав