Определение № 1553 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 966/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕАД против определение № 18039/26.09.2025г. по ч.гр.д.№ 5706/2025г. на СГС, с което е потвърдено определение № 13759/24.03.2025г. по гр.д.№ 52107/2024г. на Софийски районен съд. С потвърденото определение, в производство по чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на настоящия жалбоподател – ответник в производството, за изменение на постановеното по делото решение, в частта относно отговорността за разноски, като се отменят присъдените в полза на ищеца Д. Т. Т., в размер на 2 502,95 лева, от които 2 000 лева – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение. Страната оспорва извода на съда, че „ЕОС Матрикс„ЕАД е дал повод за завеждането на делото, т.е. че не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК – независимо от признанието на иска – за освобождаването му от отговорност за понесените от ищеца разноски. Твърди, че този извод на съда е в противоречие с формирана, вкл. задължителна, практика на касационна инстанция, като се позовава на определения по ч.гр.д. № 510/2018г. на ІV г.о., по ч.гр.д. № 2828/2018г., ч.гр.д.№ 4484/2019г. и ч.гр.д.№ 3019/2022г. – всички на ІІІ г.о. на ВКС. Аргументите на страната са: тъй като погасителната давност не заличава самото субективно право, вземането продължава да съществува и доброволното му изпълнение е дължимо, институтът не се прилага служебно, а кредиторът не би могъл да е в известност, дали длъжникът му ще се позове на изтекла погасителна давност. Затова, съгласно цитираната съдебна практика, съобщения от кредитора до длъжника, за дължими от последния суми, покана до длъжника да плати, вкл. под страх от предприемане на мерки за принудително изпълнение, не може да се квалифицират като действия на кредитора, дали повод за завеждане на дело от длъжника, позоваващ се на изтекла погасителна давност. Такъв повод ще е налице само в хипотеза на предприети от кредитора действия за принудително събиране на погасено по давност вземане, наред с оспорване основателността на иска, какъвто не е процесния случай. Според цитираната практика практика, при подобни обстоятелства правата на длъжника са гарантирани чрез отговорността на недобросъвестния кредитор, за обезщетяване на вреди от предявяването на последващи извънсъдебни претенции, след направено от длъжника възражение за изтекла погасителна давност / така определения по ч.гр.д.№ 510/2018 г. на ІV г.о. и ч.гр.д.№ 4586/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС /. Касаторът се позовава и на задължението си, съгласно чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009г. за Централния кредитен регистър, ежемесечно да подава информация към БНБ за състоянието на кредитите на свои клиенти. В условия на евентуалност жалбоподателят оспорва правилността на отказа на въззивния съд, да се произнесе по възражение за прекомерност на присъдените в полза на ищеца разноски от договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, излагайки съображения относно обоснован за възмездяване размер от 1 535,05 лева, вместо 2 000 лева. Ответната страна - Д. Т. - оспорва частната касационна жалба, излагайки съображения по съществото на спора, в подкрепа на решаващите мотиви на въззивния съд. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът Д. Т. е предявил срещу ответника „ЕОС Матрикс „ ЕАД отрицателен установителен иск, за установяване погасено по давност вземане на ответника, в размер на 15 359,82 лева. Позовава се на водена с ответника кореспонденция от началото на 2024г., представена по делото, и на предхождащи я непрекъснати телефонни обаждания на ответника, с покана за заплащане на задълженията, възникнали за ищеца към „Юробанк България„АД, по сключен договор за кредит и цедирани от банката на настоящия ответник. Ищецът твърди, че само за част от сумите, дължими на основание договора за кредит с „Юробанк България„ АД от 2008г., ответникът се е снабдил с изпълнителен лист и образувал изпълнително производство / изп. дело № 1163/2022г. на ЧСИ Милен Бъзински /. Предявеният иск е за останалата част от цедираните вземания с общ размер от 23 256, 98 лева към 20.08.2024 г., или за сума от 15 359,82 лева. Независимо, че за същите не е предприето принудително изпълнение от ответника, ищецът обосновава интереса си от завеждане на иска с отговорите на ответника / от 22.02.2024 г., 21.03.2024 г., 22.08.2024 г. /. На отправени от ищеца писма, съдържащи искане за отписване на задълженията към ответника / процесните и други /, поради изтекла погасителна давност, с отговорите си последният оспорва да е изтекла погасителна давност за вземанията / така в отговори от 21.03.2024 г. и 22.08.2024г. / и приканва ищеца към сключване на споразумение, за доброволно уреждане на отношенията им, вкл. с възможност за разсрочено плащане, съобразено с възможностите на ищеца. С отговора на исковата молба ответникът е признал иска. Противопоставил се е на отговорност за понесените от ищеца разноски, като не счита, че с поведението си е дал повод за завеждането на иска. С постановеното първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният иск, ответникът е осъден да възмезди ищеца за понесени в производството разноски, в размер на 2 502,95 лева, от които 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, а остатъка – от платена държавна такса. В производство по чл. 248 ГПК съдът е отказал да измени решението си, с отмяна на осъдителния диспозитив за разноски в тежест на ответника, с препращане към мотивите на решението си, в тази му част: ответникът не разполага с изпълнителен титул за процесните вземания и давността за същите не е спирана или прекъсвана до изтичането на срока й; ищецът изрично се е позовал на изтекла погасителна давност пред ответника, предходно на завеждането на делото; ответникът в писмен вид е изразил становище за неоснователност на иск, основан на изтекла погасителна давност за вземането и е отправил предложение за сключване на споразумение за погасяване на задълженията. Това му извънсъдебно поведение съдът е преценил като даден на ищеца повод, за завеждане на иска, предвид което не намира приложение чл. 78, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, позовавайки се на съдържанието на отговорите на ответника, коментирани от първоинстанционния съд, в които се съдържа покана за плащане ,вкл. предложение за споразумение за разсрочване на дълга. Това му поведение, предходно на завеждане на делото, съдът е приел, че изключва наличието на една от кумулативно изискуемите предпоставки за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК и наличието на втората – признание на иска – не го освобождава от отговорност за разноски. Изложени са изрични съображения, с оглед довода в частната жалба, основан на задължението на ответника по чл. 10, ал. 1 от Наредба № 22/16.07.2009г. за Централния кредитен регистър, счетен за неоснователен. По евентуалното възражние на „ЕОС Матрикс„ ЕАД, за намаляване на възмездимото адвокатско възнаграждение, поради прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е съобразил, че такова възражение не е направено своевременно – до приключване на устните състезания в първоинстанционното производство, а едва с частната жалба, с която е бил сезиран. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Има ли процесуално задължение въззивната инстанция да обсъди въведените от въззивника доводи, за основания за неприсъждане на съдебни разноски при признание на иска, подкрепени със задължителна практика на ВКС в тази насока от една страна, а от друга - в мотивите към постановеното определение следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо не приема посочената съдебна практика ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с определения по ч.гр.д.№ 517/2018г. на І г.о. и ч.гр.д.№ 2828/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Длъжен ли е ответникът по предявен отрицателен установителен иск, направил признание на този иск, позовавайки се на задължителна съдебна практика на ВКС / определения по ч.гр.д.№ 517/2018 г. на І. г.о., ч.гр.д.№ 2828/2018г. и ч.гр.д.№ 3019/2022г. на ІІІ г.о. на ВКС /, според която не дължи разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото, да направи възражение за прекомерност по отношение претендираното адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК ? – не се сочи допълнителен селективен критерий, освен ако такъв се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитираните в самия въпрос определения на състави на ВКС; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на мотивите към определението си, освен изложение на вътрешното си убеждение по делото, да посочи конкретна практика на ВКС, в подкрепа на изложените съображения, съгласно задължителните указания на ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС ? – и тук не се сочи допълнителен селективен критерий, освен ако, аналогично на предходния въпрос, не се обосновава такъв в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с цитираното във въпроса ТР. В титулната част на изложението, но без каквато и да било обстоятелствена част в обосноваването им, са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. Вторият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с решаващия мотив на въззивния съд, по евентуалното възражение на страната, за прекомерност на договореното и изплатено адвокатско възнаграждение. Не е обоснован допълнителния селективен критерий с цитираната практика по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, която не съдържа отговор в смисъла, дирен с въпроса: че позоваването на чл. 78, ал. 2 ГПК имплицитно включва задължение на съда да се произнесе и по адекватността на размера на адвокатското възнаграждение, независимо че не е сезиран с изрично възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Формалното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не удовлетворява допълнителния селективен критерий в тази хипотеза, с оглед липсата на обосновка, съобразно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поддържаната от касатора теза е правно несъстоятелна, тъй като разпоредбите на чл. 78, ал. 2 и ал. 5 ГПК уреждат различни процесуални въпроси, без да са в синалагматична връзка помежду си: първата – наличието / респ. липсата / на основание за отговорност за разноски, при определени предпоставки, а втората – право на защита срещу неадекватност на размера, на иначе възмездима разноска / при наличие на основание за отговорност за същата /. Съотношението помежду им не предполага императивно задължение за съда, да се произнесе по адекватността на размера, като последица от установяването на основание за отговорност за разноски на противната страна по спора. Подобна теза напълно обезсмисля съществуването на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски / чл. 81 ГПК /, респ. преценява наличието на основание за възмездяването им. Първи и трети въпроси не съставляват правни въпроси – по приложението на правна норма или правен принцип, на което приложение се основават решаващите мотиви на въззивното определение, доколкото въпросите са концентрирани до задължението на съда да съобрази посочена от страната - жалбоподател задължителна / първи въпрос / и казуална / трети въпрос / практика на Върховен касационен съд, вкл. да обоснове несъгласието си със същата, ако откаже да я приложи. В частната си въззивна жалба ответникът не е цитирал задължителна съдебна практика, а с казуална такава / каквато са всички цитирани от него определения / съдът не е бил длъжен да се съобрази. Дори да се приеме, че въпросите подлежат на конкретизиране от настоящата инстанция, съобразно правомощията й по ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, до въпрос по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, то отново би бил удовлетворен само общия, не и допълнителния селективен критерий, тъй като цитираните определения не са постановени в идентична хипотеза: при идентични обстоятелства, относими към преценка на предпоставката „дал повод за завеждане на делото„. Определението по ч.гр.д.№ 3019/2022 г. на ІІІ г.о. и цитираната в същото съдебна практика се отнасят до хипотеза на кредитор, снабден с изпълнителен титул относно вземането си и образувал изпълнително производство срещу длъжника, като приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК е обосновано с интереса на длъжника да отрече правото на принудително изпълнение на кредитора и липсата на действия от страна на последния, дали повод за завеждането на иска от длъжника, ведно с признание на иска. В определение по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ІV г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, към което препраща определение по ч.гр.д.№ 2828/2018 г. на ІІІ г.о. на ВКС, посочени от касатора, е прието следното: Страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане… Новият ГПК защитава в по-голяма степен [ от ГПК отм. ] интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска… При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото, поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска …. Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба… Отговорност за разноски би възникнала за кредитора ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност“. Видно е, че даденото разрешение не изключва възможността кредиторът да е „дал повод за завеждане на делото„ и в хипотеза, в която не разполага с изпълнителен титул или друго средство за извънпроцесуална принуда. От друга страна, не разглежда хипотеза като настоящата, като достатъчна да удовлетвори такава предпоставка. В случая, решаващия мотив на първоинстанционния, а предвид позоваване на съдържанието на отговорите на ответника – и на въззивния съд, е основан на факта на изричното позоваване на ищеца, на противопоставима на ответника погасителна давност, и оспорването й от ответника, предходно на завеждането на делото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение