Определение № 3184 от 15.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1306/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 вр. чл. 160 АПК.

Образувано е по частна жалба на П. Митев и Дружество по Закона за задълженията и договорите „ЧСИ Митев – Ангелова“ срещу Определение № 379 от 11.01.2024 г. по адм. дело № 12254/2023 г. на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата им против решения по т. 3.1 и т. 3.2 от Протокол № 261 от заседание на Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители, проведено на 13.12.2023 г., и производство по делото е прекратено.

В срока по чл. 232 АПК е постъпил писмен отговор от Съвета на Камарата на частните съдебни изпълнители, в който е изразено становище за правилност на оспорения съдебен акт.

Частната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Несподелими са мотивите на първостепенния съд в частта им, с която е обосновано заключението по принцип, че актовете на органите на камарата не представляват индивидуални административни актове по чл. 21 АПК, респ. не подлежат на съдебно-административен контрол. Аргумент в обратната насока може да бъде почерпен най-малкото с позоваване на чл. 53, ал. 1 ЗЧСИ, уреждащ изрично обжалваемостта пред Върховния административен съд на решенията на общото събрание на организацията.

2. Правилен обаче е изводът на съда, че конкретните решения, предмет на оспорване, не принадлежат към категорията актове по чл. 21 АПК.

а. С тях Съветът на КЧСИ „счита за неприемливо“ съответно създаване на дружества по чл. 30 ЗЧСИ между ЧСИ от несъседни съдебни райони и овластяването на един помощник – ЧСИ в повече от един съдебен район.

б. Самото съдържание на изявленията на органа на камарата изключва квалификация за обвързващия им характер. Формулировката на решенията сочи на препоръка, позиция, оценка на дадена практика, осъществявана от ЧСИ, а не на въвеждане на забрана или установяване на задължително за изпълнение правило за поведение.

в. Очертаният предмет на решенията е основание да се приеме, че те не засягат непосредствено правната сфера на ЧСИ и нямат самостоятелно действие, както е приел и съдът. Затова липсва обективен белег от дефиницията за индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК.

3. Въпреки естеството на решенията, обуславящо недопустимостта на обжалването им пряко пред административния съд, налице е друг ред за тяхното оспорване.

а. Според чл. 50, т. 9 ЗЧСИ Общото събрание на КЧСИ взема решения и по други въпроси, предвидени в устава. В съответствие със законовата делегация, Уставът на КЧСИ възлага в компетентност на общото събрание като върховен орган на камарата вземането на решения за отмяна на незаконосъобразните и противоуставни решения на Съвета на камарата, на председателя на Съвета на камарата и на контролния съвет – вж. чл. 10, т. 5.

б. При подадена жалба против решенията на Съвета на камарата и при констатираната недопустимост на съдебното оспорване на основанието по чл. 159, т. 1 АПК, решаването на въпроса дали решенията са правомерни е в подведомствеността на Общото събрание на камарата. Доколкото няма данни да е сезиран и компетентният орган на камарата, дължимо е било административният съд да упражни правомощието си по чл. 130, ал. 4 АПК. Процесуалният пропуск на съда е преодолим от настоящата инстанция с изпращането на преписката на надлежния орган. В противен случай оспорването на актовете би останало висящо и то при съществуването на орган, натоварен с функцията да проверява решенията на Съвета на камарата.

4. а. Изложеното мотивира оставянето в сила на атакуваното определение и изпращането на преписката на компетентния да я разгледа орган.

След постъпването на преписката в камарата и за осигуряване на възможността за своевременно разглеждане на жалбата (с оглед на предвиденото в чл. 48, ал. 2 ЗЧСИ свикване на редовно общо събрание ежегодно през месец януари) е необходима преценка на предпоставките за провеждане на извънредно общо събрание – чл. 52 ЗЧСИ.

б. Предвид изхода на спора, в полза на КЧСИ ще бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ – чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 37 ЗПП.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение