Определение № 8951 от 18.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5300/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ч. Г. Т. от гр. София, [адрес] срещу определение № 3158 от 25.03.2024 г., постановено по административно дело № 347/2024 г. по описа на Административен съд - София-град. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане жалбата на Ч. Г. Т. срещу мълчалив отказ на председателя на Софийски районен съд по заявление вх. № 29008002/05.12.2023г. и е прекратил производството по адм.д. № 347/2024г. по описа на Административен съд-София град. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за незаконосъобразно, поради което моли съда да го отмени и да върне делото на друг състав на първоинстанционния съд или алтернативно ВАС да се произнесе по исканията или да препрати жалбата на компетентния да се произнесе по исканията съдебен орган. Ответникът – Административен ръководител - председател на Софийски районен съд, чрез пълномощника Т. Джурина, в писмен отговор счита частната жалба за неоснователна, а изводът на съда за липса на мълчалив отказ за правилен. Моли съда да остави в сила обжалваното определение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, счита частната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд приема, че в случая не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК по подаденото от Ч. Т. заявление вх. № 29008002/05.12.2023г. Съгласно чл. 58, ал.1 от АПК непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ да се издаде актът. В случая с писмо изх. № 9003288/15.12.2023г. Т. е уведомен, че исканията му със заявление вх. № 29008002/05.12.2023г. не са от компетентността на председателя на Софийски районен съд. Представено е и известие за доставяне на уведомителното писмо с изх. № 9003288/15.12.2023г., от което е видно, че е получено от адресата на 10.01.2024г., респ. адресатът е уведомен за отговора. С разпореждането от 13.02.2024г. съдът е уведомил жалбоподателя за писмото с изх. № 9003288/15.12.2023г. и за доказателствата за неговото съобщаване. Независимо от това с жалба-изменение от 11.03.2024г. жалбоподателят отново е потвърдил волята си за оспорване на мълчалив отказ. При тези обстоятелства и поради липсата на мълчалив отказ съдът е приел, че производството по делото следва да се прекрати. Съдът е счел, че не е налице и правен интерес от оспорване на мълчалив отказ, след като такъв не е формиран. Въз основа на горното съдът прави извод за недопустимост на съдебното обжалване и прекратява на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК съдебното производство. Определението е правилно като краен резултат. При установените по делото фактически обстоятелства, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че жалбата, с която е сезиран е недопустима. Допустимостта на оспорването представлява абсолютна процесуална предпоставка за образуване на делото, респективно - за разглеждане на искането по същество, поради което за нея съдът следи служебно. По своята правна природа мълчаливият отказ, регламентиран в чл. 58, ал. 1 от АПК, на надлежно сезиран административен орган е съчетание на правна фикция и необорима презумпция. Чрез фикцията непроизнасянето в законово установения срок се счита за изразено от административния орган становище, а чрез необоримата презумпция законодателят определя, че съдържанието на това становище е отрицателно. За да е налице мълчалив отказ на един сезиран с дадено искане орган е необходимо да е налице редовно и допустимо искане, за органа да е налице нормативно установена компетентност да реши съответния въпрос и в законово установения срок органът да не се е произнесъл. От доказателствата по делото е видно, че Ч. Г. Т. е сезирал със заявление Министерство на правосъдието, препратено на председателя на СРС, в което са обективирани искания за извършване на проверка и установяване на служителите, които внасят изменения в родословията на заявителя и свързани с него лица в издадени свидетелства за съдимост, поднасяне на публично извинение и извънсъдебно изплащане на компенсация за нанесените му вреди. По подаденото от жалбоподателя Т. заявление председателят на СРС е отговорил с писмо изх. № 9003288/15.12.2023г., с което Ч. Г. Т. е уведомен, че исканията му направени със заявление вх. № 29008002/05.12.2023г. не са от компетентността на председателя на Софийски районен съд. Първоинстанционният съд е указал на жалбоподателя да уточни акта, който оспорва, и той изрично е заявил в подадената жалба-изменение с вх. № 9670 от 11.03.2024г., че поддържа жалбата си срещу мълчалив отказ от 05.12.2023 г. на председателя на СРС. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК съставлява законно презумирано отрицателно по съдържание волеизявление от страна на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предписано съдържание. Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължение на административния орган да разгледа отправено до него искане за издаване на индивидуален административен акт. Наличието на искане за издаване на индивидуален административен акт, отправено до компетентния орган, е условие за прилагането на фикцията - мълчалив отказ, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК. Следователно, не всяко непроизнасяне от сезирания с искане, респ. сигнал, административен орган попада в хипотезата на чл. 58 от АПК, а само това, за което органът е оправомощен и задължен да се произнесе по силата на специална норма и в конкретно визиран срок. В конкретния случай за председателя на СРС не е съществувало задължение за произнасяне, поради което и не може да се формира годен за оспорване мълчалив отказ. Дори и да се приеме, че част от исканията на Ч. Г. Т. имат характера на сигнал по смисъла на чл. 107, ал. 4 АПК, то съгласно съдебната практика на ВАС мълчаливият отказ по подаден сигнал не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Съобразно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 АПК не подлежи на обжалване както изричният отказ, така и мълчаливият отказ по подаден сигнал / определение № 3381 от 11.04.2022 г. по адм. д. № 2844/2022 г., определение № 3486 от 12.04.2022 г. по адм. д. № 2571/2022 г., определение № 8162 от 06.07.2021 г. по адм. д. № 6387/2021 г. и др./. Освен това, с писмо изх. № 9003288/15.12.2023г. Ч. Т. е уведомен, че исканията му направени със заявление вх. № 29008002/05.12.2023г. не са от компетентността на председателя на Софийски районен съд С оглед на горното, както правилно приема и първоинстанционният съд, в случая не е налице мълчалив отказ, който да подлежи на оспорване по съдебен ред. Предвид изложеното, доводите на частния жалбоподател за незаконосъобразност на обжалваното определение са неоснователни. Съдът правилно е приел, че в случая не са налице абсолютни процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство, поради което правилно е прекратил същото като недопустимо. По отношение на въведената претенция от Ч. Г. Т. за препращане на жалбата му на компетентния да се произнесе по исканията съдебен орган, настоящият състав намира за необходимо да бъде разяснено, че извън функциите по правораздаване на съдилищата е възложената дейност, част от която е свързана със съдебно управление и съдебна администрация. Именно в обхвата на последната попада и дейността по издаване на свидетелствата за съдимост, регламентирана в Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост. Издаването на свидетелство за съдимост от бюрата за съдимост към районните съдилища, по заявление на физическо лице, не е дейност по правораздаване, а съставлява дейност на безспорна съдебна администрация. Този обобщен извод следва от съвместния прочит на разпоредбите на чл. 21, ал. 3 от АПК, във връзка с § 1, т. т. 1 и 2 б. "а" и "б" от Допълнителните разпоредби от Закона за администрацията (Определение № 1 от 25.06.2024 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2024 г., ОСНК). Съгласно чл. 33, ал. 2, т. 1 и чл. 34, ал. 1 от Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост, издаването на свидетелство за съдимост по заявление на физическо лице, съставлява искане за административна услуга. Съгласно чл. 21, ал. 3 АПК, административен акт е волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ. Понятието за индивидуален административен акт, с който се разпорежда издаването на документ, удостоверяващ факти с правно значение, следва да бъде ясно разграничено от самия документ, който материализира фактите с правно значение. Данните, които следва да се впишат в свидетелството за съдимост, са посочени в чл. 39 от Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост. Съдържанието на свидетелството за съдимост като официален свидетелстващ документ не подлежи на оспорване по съдебен ред, а само на оспорване по административен ред, съгласно чл. 81, ал. 2 АПК (определение № 905 от 23.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 462/2014 г., VI о., определение № 3297 от 07.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2026/2019 г., VI о., определение № 838 от 22.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13670/2020 г., VI о., определение № 5328 от 27.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2247/2021 г., VI о., определение № 10032 от 5.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8905/2021 г., VI о, определение № 12 от 16.01.2018 г. на ВКС по ч. н. д. № 1300/2017 г., I н. о., и др.). Жалбоподателят може да предяви пред съд спор за съдържанието на официалния документ на основание чл. 124, ал. 4 ГПК в гражданско исково производство. Искът за установяване неистинността на документ е отрицателен установителен иск за факт, който изрично е предвиден за допустим от закона. Чрез установителния иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК надлежно легитимираната страна /всеки, който има интерес от установяването на действителното правно положение/ може да иска установяване неавтентичност или невярност на документа, т. е. оспорване авторството на обективираното в подписания документ изявление или оспорване на съответствието между удостоверените в официален свидетелстващ документ факти и действителното фактическо положение. По изложените съображения първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предложение първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,