Определение № 50825 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1232/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. М. чрез адв. Д., против решение № 307 от 05.11.2021 г. по гр. д. № 647/2021 г. на Окръжен съд – Русе.

Ответникът Ц. Ц. Цонев чрез адв. И. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено изцяло решение № 330 от 25.05.2021 г. по гр. д. № 3573/2020 г. на Районен съд – Русе и е отхвърлен предявеният от Д. Х. М. против Ц. Ц. Цонев иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК - за признаване за установено съществуването на парично вземане в размер на 7 000 лева, представляващо невърната сума по договор за заем за ремонт на покрив на етажната собственост на сграда, находяща се на [улица] [населено място], ведно със законната лихва, считано от 10.06.2020 г. до изплащането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 902/11.06.2020 г. по ч. гр. д. № 2136/2020 г. на Районен съд – Русе и са присъдени разноски на ответника за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел за безспорно между страните, че на два пъти – на 04.10.2018 г. и на 05.10.2018 г. ищецът Д. Х. М. е извършил банкови преводи общо за сумата от 10 000 лв. по сметката на ответника Ц. Ц. Цонев с основание ремонт на покрива на жилищната сграда на [улица] [населено място]. Посочил е, че не съществува спор и по факта, че Ц. Цонев е професионален домоуправител и управител на процесната етажна собственост, както и че от получената сума е върнал 3000 лв. Като спорен в процеса е очертан въпросът дали сумата е получена в лично качество от Ц. Цонев или в качеството му на домоуправител на етажната собственост.

Решаващият състав е установил, че на проведеното на 27.08.2018 г. общо събрание на етажните собственици в процесната ЕС е прието решение да се започне ремонт на покрива през есента на същата година и след като управителят на ЕС Ц. Цонев е запознал събранието с нуждата от избор на изпълнител, за такъв е опредено „Надежда Груп“ ЕООД. Тъй като е констатирано, че наличната в касата на ЕС сума е недостатъчна да покрие разхода за ремонта – тя е била 2 000 лева, живущият във входа - ищецът Д. М. е предложил да заплати 12 000 лева, които да се върнат в продължение на определен период от време и това предложение е прието. В изпълнение на взетото решение от общо събрание на етажните собственици на 05.10.2018 г. е сключен договор между „Надежда Груп 2013“ ЕООД и процесната ЕС, представлявана от ответника Цонев, като е постигнато съгласие да се заплати аванс в 3-дневен срок от подписването на договора в размер на 10 000 лева. Установено е също, че ремонтът на покрива е извършен, работата е приета от ЕС и възнаграждението е платено. При горните факти въззивният съд е приел, че между ищеца и етажната собственост в сградата на ул. „Б.“ № 6 в [населено място] е възникнало заемно правоотношение, по силата на което първият е предоставил на ЕС, чрез представляващия неин управител Ц. Цонев сумата от 10 000 лв. за ремонт на покрива – преведена на два пъти по сметка на професионалния домоуправител. Изводът е основан на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и дадени обясненията на страните в светлината на изложените в исковата молба фактически твърдения, че преводът на сумата е целеви – за ремонт на покрива на сградата. Това обстоятелство е прието да кореспондира на записа на основанието, посочено в банковите документи за превод на заетата сума. Според съда преводът на сумата по личната банкова сметка на домоуправителя не влияе на качеството, в което последният я е получил, а именно като представляващ етажната собственост. Затова са мотивирани съображения, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговоря по предявения иск, а такава се явява ЕС на сградата на ул. „Б.“ № 6 в [населено място], която е и страната по материалното правоотношение. Именно последната (чрез управителя си) е получила процесната (заета) сума, с която е финансирала ремонта на покрива, поради което дължи връщането й. Аргументирано е виждане, че в разглеждания случай ответникът е само представляващ ЕС и не следва да отговаря в лично качество за неизпълнението на постигнатата договореност за връщане на заема.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Предаването на сумата, получаването ѝ от ответника и частичното ѝ връщане от ответника, достатъчно ли е за да обуслови извод за наличие на заемно правоотношение между ищеца и ответника?“;

2. „Притежава ли надлежна процесуална легитимация по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, лице, получило лично парична сума в лично качество, по личната си банкова сметка, с която сума е платило задължение по друго каузално отношение и налице ли е договор за заем между платеца на сумата и получателя?“;

3. „Кой е длъжник по заемното правоотношение – лицето, получило реално сумата и което е върнало частично сумата или лицето, чието задължение по друго облигационно правоотношение е погасено (платено) с получената сума?“;

4. „При получаване на сума по личната сметка на заемополучателя и връщане на част от получената сума в лично качество и от личната сметка на заемополучателя следва ли да се приеме, че същият е действал в лично качество или е действал в качеството на представляващ етажната собственост, на която е домоуправител?“;

5. „Връщането на част от заемната сума от ответника следва ли да се приеме за признание за валидно сключен договор за заем между него и ищеца?“.

По първото питане се поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., решение № 582/21.12.2010 г. по гр. д. № 1384/2009 г., IV г. о. и решение № 142/27.04.2015 г. по гр. д. № 5917/2014 г., IV г. о. По въпроси от втори до пети включително се твърди, че същите реализират отклонение с практиката на ВКС, изразена в горецитираното решение № 582/21.12.2010 г. по гр. д. № 1384/2009 г. на ВКС, IV г. о. като едновременно с това се поддържа, че те са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Питанията са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговора по тях предполага обсъждане на доказателства. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковата претенция. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационни оплаквания ( чл. 281, т. 3 ГПК ) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията й (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Вън от изложеното, не са налице и специалните предпоставки на заявените селективни основания по поставените въпроси.

Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с установената съдебна практика, вкл. и сочената от страната, която възприема разрешението, че заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума; че освен факта на плащане на сумата следва да са установени и данни по делото (а това в случая е протокола от проведеното на 27.08.2018 г. общо събрание на етажните собственици в сградата) за основанието, на което е извършено предаването на сумата (двата банкови превода са с основание извършването на ремонт на покрива на сграда в режим на етажна собственост) и задължението тя да се върне. В случая именно тези правнорелевантни факти са изследвани и е прието да са се осъществили с една съществена отлика, а именно, че сумата е постъпила по сметката на ответника в качеството му на професионален управител и представляващ ЕС в сградата, в която е извършен ремонт на покрива. С оглед на този факт е изведен решаващ мотив, че страна на заемното правоотношение и легитимиран да отговаря по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на заетата сума е етажната собственост на сградата, находяща се на посочения адрес в [населено място], а не нейният домоуправител – ответника.

В хипотезата пък на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва обосноваване на значението на поставените правни въпроси (от втори до пети вкл.) за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е съобразил, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави и кумулативното им предявяване по един и същи въпрос, е недопустимо. В тази връзка, позоваването от страната на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочване на съдебна практика по приложение на поставените въпроси изключва допускането на касационен контрол по тях при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени към съдържанието на горното селективно основание с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тях искането за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да съдържа мотиви за необходимостта от разглеждане на поставения релевантен правен въпрос от касационния съд с оглед промяна на формирана при неточно тълкуване на конкретна правна норма съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Подобна аргументация в случая няма. Нито се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона – чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 700 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.