Определение № 1112 от 31.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 15/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „Рента Кар БГ 7“ ЕООД, чрез адв. М. Пищалова срещу определение № 2750 от 16.11.2023 г. по адм. дело № 1173/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане на направените от дружеството разноски. Претендира разноски за настоящото производство. Ответната страна по частната жалба – директорът на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП, чрез юрк. Тодорова оспорва същата и изразява становище за правилност на обжалвания съдебен акт. Върховният административен съд, състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, с която се иска да бъде прогласена нищожността на решение № 9762 от 02.11.2022 г., постановено по адм. дело № 10679/2021 г. по описа на Върховен административен съд, първо отделение, с което е отменен Ревизионен акт № Р-22002218000872-091- 001/07.09.2018 г. С решение № 1819 от 25.10.2023 г., постановено по по адм. дело № 1173/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив така предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Със същото решение Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на „Рента Кар БГ 7“ ЕООД разноски в размер на 1 000 лв. С молба от 02.11.2023 г. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК от „Рента Кар БГ 7“ ЕООД е направено искане за изменение на постановеното съдебно решение в частта му за разноските. С обжалваното пред настоящата инстанция определение първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение на решението в частта относно разноските, като се е мотивирал, че искът е неоценяем и делото е без материален интерес. Така постановеното определение е правилно. Пред административния съд е предявена искова претенция за прогласяване нищожността на решение № 9762 от 02.11.2022 г., постановено по адм. дело № 10679/ 2021 г. по описа на Върховен административен съд, първо отделение. Според тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г., постановено по тълк. дело № 1/2011 г. на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд, както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Сезиран с иск по чл. 128а АПК съдът следва да извърши преценка на условията за действителност на съдебния акт, респ. да обоснове извод за валидност или не на същия. Изложеното обуславя извод, че образуваното пред първоинстанционния съд дело е с предмет валидността на постановения по адм. дело № 10679/ 2021 г. по описа на Върховен административен съд, първо отделение съдебен акт, т.е. необосновано се поддържа от жалбоподателя становището, че предмет на съдебния спор е Ревизионен акт № Р-22002218000872-091- 001/07.09.2018 г., с който спрямо дружеството са установени публични задължения по ЗДДС. В тази връзка правилно и обосновано е прието от решаващия състав, че разглежданото пред него дело е без материален интерес, като разпоредбата на чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да намери приложение. Неоснователна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски в настоящото производство. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В настоящия случай производството е по реда на чл. 248 ГПК и не е самостоятелно такова, а е част от основния спор и се отнася до дължимостта и размера на сторените пред административния съд разноски от страните. Производството по чл. 248, ал. 3 ГПК не приключва със съдебен акт по смисъла на чл. 81 ГПК, поради което разноски в това производство не се присъждат. В процеса относно разноските законът не допуска кумулирането на нови задължения за разноски. В този смисъл и определение № 11560 от 13.12.2022 г. на Върховния административен съд, първо отделение, постановено по адм. дело № 9618/2022 г., определение № 942 от 2.02.2022 г. на Върховния административен съд, петчленен състав на Първа колегия, постановено по адм. д. № 11504/2021 г. С оглед изложеното, частната жалба се явява неоснователна и обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение