Определение № 719 от 17.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение № 182 от 27.10.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 262/2016г., е потвърдено решение № 512 от 23.10.2015г., постановено по гр.д. № 72/2013 г. на Смолянския окръжен съд, в обжалваните му части, с които Денка А. Л., М. А. К. И. и МБАЛ [фирма] – С. са осъдени на основание чл. 45, във вр. с чл. 49 и чл. 52, чл. 53 и чл. 86 ЗЗД да заплатят солидарно на М. Л. И. и Н. А. С. обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. Н. С., починала на 20.09.2009 г. от по 120 000 лв. на всеки един ищец, като частичен иск от по 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми от 20.09.2009 г. до окончателното им плащане, като исковете за разликата над уважения размер от по 120 000 лв. за всеки до предявените искове от по 200 000 лв., като частични от по 500 000 лв., ведно с исковете за лихва върху тази разлика от 20.09.2009 г. до окончателното им изплащане, са отхвърлени като неоснователни. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, с която ЗК [фирма] – С. е осъдено да заплати на МБАЛ [фирма] - С. на основание чл. 223 и чл.229 от Кодекса на застраховането, застрахователно обезщетение от 47 500 лв. съобразно застрахователен договор от 01.09.2009г.,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от действителното плащане на болницата на присъденото на ищците И. и С. обезщетение до окончателното плащане на застрахователя, като искът е отхвърлен за разликата над тази сума до предявените 95 000 лв., както и за законната лихва върху тази разлика за същия период. С въззивното решение е потвърдено и постановеното допълнително решение № 597/16.12.2015 г. по гр.дело № 72/2013 г.по описа на Смолянския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на ЗК [фирма] - С. за допълване на решение № 512/23.10.2015 г. в смисъл, че осъждането на застрахователното дружество е под условие, че МБАЛ [фирма] - С. изпълни постановеното срещу него осъдително решение по главния иск. Потвърдено е и определение № 1223/15.12.2015 г., постановено по гр.дело № 72/2013 г., с което е изменено първоинстанционното решение № 512/23.10.2015 г., в частта за разноските, като М. А. И., Денка А. Л. и МБАЛ [фирма]-С. са осъдени да заплатят на М. Л. И. и Н. А. С. разноски по делото от 32.40 лв., в полза на Окръжен съд Смолян - ДТ от 9600 лв. и разноски за експертизи от 990 лв., а М. Л. и Н. А. С. са осъдени да заплатят на М. А. И. разноски по делото от 5 454 лв. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, като М. А. И. е осъдена да заплати на ищците солидарно с останалите двама отвеника обезщетения в размери над от по 70 000 лв. до присъдените на всеки по 120 000 лв., както и по отношение на присъдената законна лихва, считано от датата на увреждането- 20.09.2009г., до 18.11.2010г. / три години преди предявяване на исковата молба/ и в частта за разноските, е подадена касационна жалба с вх. № 9941/15.12.2016г. от М. А. И., чрез адв. Господин Г.. Касационна жалба с вх. № 10113/21.12.2016г. срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявените първоначални частични искове са отхвърлени за разликата над уважените от по 120 000лв. до предявените от по 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 20.09.2009г. до окончателното й изплащане и в частта за разноските, е подадена от М. Л. И. и Н. А. С.. В останалата част въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на касационна проверка. В касационната жалба на М. А. И. се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса: 1./ „ Дължи ли съдът произнасяне по наведените в гражданския процес възражения за съпричиняване на вредоносния резултат, в случай че е налице влязла в сила присъда по наказателно дело, където съпричиняването не е част от изпълнителното деяния? “. Цитират се решение № 83, постановено по гр. д. № 943/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 43, постановено по т. д. № 648/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 548, постановено по гр. д. № 1490/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 117, постановено по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о. Касаторът счита, че „ Мотивите на въззивния съд, с които той се е десезирал от обсъждане на събраните доказателства за фактите на съпричиняването и конкретните възражения във връзка с него и мотивите на П., с които директно се препраща към мотивите на първоинстанционния съд без излагане на собствени такива“ са в противоречие със следната задължителна съдебна практика: решение № 331/19.05.2010г., постановено по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, I..о., и решение № 298/28.04.2010г., постановено по гр. д. № 3972/2008г. на ВКС, IV г.о. На трета позиция в изложението си касаторът поддържа, че „ с въззивното решение съдът не е изложил собствени мотиви, а се е задоволил само с оценка и препращане на и към мотивите на първата инстанция, което е в пряко противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, съгласно която независимо че в случая П. действа като потвърждаваща атакуваното решение инстанция и споделя мотивите му, той е задължен да формира и собствени мотиви въз основа на възраженията във въззивните жалби на страните.“ В тази връзка касаторът се позовава на т. 19 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. постановено по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 324/22.04.2010г., постановено по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, I..о., решение № 10/04.07.2011г., постановено по гр. д. № 533/2010г. на ВКС, III г.о. и решение № 157/ 08.11.2011г., постановено по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о. Твърди също, че по отношение на въпроса под № 4. „ Предявеният, но неприет за разглеждане иск в наказателното производство прекъсва ли давността?“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 143/11.05.2012г., постановено по гр. д. № 1424/2011г. на ВКС, III г.о. Същевременно по отношение на въпроса, обозначен под № 7, в изложението „ при прекратяване на исковото производство като недопустимо, на какъвто е приравнен случаят с прекратяването на гражданския иск, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство на основание чл. 88, ал. 2, вр. с ал. 3 НПК, счита ли се за прекъсната погасителната давност на акцесорните претенции за законна лихва?“ се сочи противоречие на въззивното решение и с решение № 816/05.08.1991г., постановено по гр.дело № 609/1991 г. на ВКС, I г.о. и решение № 408/07.05.2009 г., постановено по гр.дело № 195/2008 г. на ВКС, решение № 1000/23.06.2014 г., постановено по гр.дело № 1466/2014 г. на РС-Русе. Основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и относно въпроса под №5 „ За правото на ответника да иска заплащането на разноски съразмерно с отхвърлената част на иска“, като се обосновава противоречие с т. 1 от тълкувателно решение № 119/01.X..1956 г. на ОСГК. Касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК по въпроса 6./ „ На кого се присъждат съдебните разноски когато на страната в процеса е предоставена безплатна правна помощ при условията на чл. 38, ал.1 ЗА и при решение на спора в нейна полза – в полза на страната или в полза на адвоката, предоставил безвъзмездната правна помощ?“. Цитира решение № 1079/18.03.2016 г., постановено по гр.дело № 14962/2015 г. на РС-Варна и решение № 211/13.05.2015 г., постановено по гр.дело № 258/2015 г. на ОС-Хасково. Отговор по тази жалба е подаден от ответниците М. Л. И. и Н. А. С., чрез адв. П. К.. Същите изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му части, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски. В касационната жалба на М. Л. И. и Н. А. С. се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението по чл.284, ал. 3, т.1 ГПК се поддържат и трите основания за допускане на касационното обжалване, предвидени в чл. 280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1./ „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при причинена смърт, въведени с ППВС № 4/68г., представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на сочената задължителна съдебна практика ?“, 2./ „ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедливия еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? “, 3. /„ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г. или е достатъчно отчитане на ноторно известния факт, че загубата на дете винаги причинява морални вреди? Кои са критериите за определяне на действително справедлив размер на обезщетение при загуба на дете и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са загубили дете, което е най-тежката загуба и се нарушава естествения ред?“. Поддържа се противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с ППВС № 4/68г., решение № 649/01.04.2015г. по гр. д. № 3895/2014г. на САС, допуснато до касационно обжалване, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г. на ВКС, II т.о и решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о..Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с установената съдебна практика по напълно идентични случаи, сред която решение № 603/09.06.2009г. по гр.д. № 209/2009г. на САС, решение № 851/16.05.2011г. по гр.д. № 968/2010г. на САС, II г.о, решение № 1439/03.08.2012г. по гр.д. № 1577/2011г., решение № 649/01.04.2015г. по т.д. № 3895/2014г. на САС, решение № 104/25.10.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о, решение № 78/07.05.2013г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, II т.о и решение № 419/07.03.2016г. по гр.д. № 4412/2015г. на САС. Писмен отговор по тази касационна жалба е подаден от М. А. И., чрез адв. Господин Г., в който се изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Останалите страни - ответниците Денка А. Л., МБАЛ [фирма]-С. и третите лица – помагачи ЗК [фирма], [фирма] и Д. [фирма] не подават отговори по двете касационни жалби. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, съдът съобрази следното: Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 45, във вр. с чл. 49 и чл.53, във вр. с чл. 52 и чл. 51, ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е сезиран с искова молба, с която ищците М. Л. И. и Н. А. С. претендират присъждане на неимуществени вреди от непозволено увреждане - смъртта на детето им, причинена от лекари по повод лечението му, като твърдят, че причината за смъртта на детето били бездействието и неадекватното поведение на лекарите – ответници Л. и И., първата общопрактикуващ лекар със специалност детски болести, а втората-ординатор в спешно отделение, към същия момент-магистър по медицина. Съдът е счел за безспорно, че посочените ответници са осъдени за причиняване на смърт поради професионална непредпазливост при изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, с влязла в сила присъда по н.о.х.д. №16/2011 г. на ОС-Смолян. Посочил е, че приетата от наказателния съд и изложена фактическа обстановка е задължителна за гражданския съд по отношение на това извършено ли е деянието, извършено ли е то виновно и виновността на лекарите, като относно тези обстоятелства гражданският съд не би могъл да приеме нещо различно от приетото от наказателния съд и не би могъл да разглежда съпричиняване, твърдяно от страните в процеса от страна на родителите, тъй като тези твърдения са изследвани и по отношение на същите е прието, че липсва такова. Посочил е също, че лекарите – ответници са осъдени при условията на независимо съпричиняване на смъртта на детето, както няма спор по въпроса, че болницата ответник е работодател – възложител на работата на ответника И.. Обосновал е, че е допустимо предявяването на иск от няколко ищци или срещу няколко ответници, ако предмет на спора са общи техни права или задължения или права или задължения, които почиват на едно и също основание. В тази връзка е приел, че причиняването на смърт от лекари поради непредпазливост, при немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, е общото основание, от което произтича общността в задълженията и възможността искът да бъде предявен общо срещу първите двама ответници – Л. и И., които съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД отговарят солидарно. Същевременно третият ответник, конституиран в процеса, е болницата – работодател и възложител на работата на единия от солидарните длъжници – вторият ответник И.. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 49 ЗЗД предприятието /в случая болницата/ след като е изплатила цялата сума на пострадалите може да търси изплатената сума от своя работник, с когото е осъдено солидарно на основание чл. 54 ЗЗД, а когато наред с предприятието и работника му е осъдено и трето лице, което не е работник на предприятието, в случая Л., предприятието, след като изплати сумата, за която са осъдени солидарно, може да търси част от изплатената сума от третото лице на основание чл. 127 ЗЗД. Обосновано е, че в процеса по чл. 127 ЗЗД за ответника, който не е служител на ищцовото предприятие и е съпричинил вредите със служител на предприятието, последното не отговаря за причинените от него вреди - то отговаря солидарно с неговия служител, който виновно е причинил вреди, като основанието за отговорността е залегнало в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Тяхната отговорност за виновно причинените вреди е солидарна, като всеки отговаря за цялото задължение и дължи на пострадалия цялото обезщетение. Мотивирано е, че когато предприятието изплати изцяло задължението, то всъщност изпълнява задължение на свой служител, виновно причинил вредите и ще може да търси от последния част от изплатената от него сума, каквато част от него може да търси служителят му, съпричинител на вредите, на основание чл. 127 ЗЗД ако той лично,като солидарен длъжник беше изплатил цялото солидарно задължение. В тази връзка съдът е счел за неоснователни възраженията за нередовност на предявените искове и липса на процесуална легитимация. Съдът е приел за безспорно, че фактическият състав на чл. 45 ЗЗД - вреда, причинена противоправно от виновни действия или бездействия на ответниците и намираща се в причинна връзка с тях, е установен от задължителното действие на присъдата, постановена от наказателния съд, а също и че към момента на деянието И. е била работник в МБАЛ „Б. Ш.“ - С. и е изпълнявала възложена работа, в резултат на която е починало детето Н.. Въззивният съд препращайки към мотивите на първоинстанционния съд е обосновал извод относно липсата на елементите на фактическия състав на съпричиняването. В тази насока е счел, че релевираните възражения за съпричиняване са неоснователни. Възприел е за правилен и определеният за размер на обезщетението за неимуществени вреди, като съобразен с критериите на справедливостта, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Относно претенцията за заплащане на законна лихва върху размера на обезщетението е счел за неоснователни възраженията за погасяване на част от нея, считано три години назад от предявяване на иска, тъй като с предявяването на граждански иск относно вземането в наказателния процес давността е била прекъсната и към момента на предявяване на настоящата искова претенция не е изтекъл предвиденият тригодишен срок. Въззивният съд съобразно изхода е счел за правилни изводите на първостепенния съд относно разноските, в това число и обективираните такива в определение № 1223/15.12.2015г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира следното: По касационната жалба на М. А. И.: Първият поставен от касатора въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. Съгласно последната, обективирана и в приложените от касатора съдебни актове, съгласно императивната норма на чл. 300ГПК задължителна по отношение на гражданския съд сила е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Задължителната сила на присъдата се простира по въпроса за съпричиняването единствено в случаите, когато последното е елемент от фактическия състав на самото престъпление. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, в т.ч. и съпричиняването на вредоносния резултат, без описаното изключение, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение по начин, който да обуславя допускането на касационното обжалване. Действително в мотивите си съдът първоначално застъпва становището, че не може да се произнася по релевираните възражения за съпричиняване, доколкото в наказателното производство този въпрос е изследван и наказателният съд е приел, че съпричиняване не се установява. В последствие обаче съдът разглежда тези възражения, акцентира върху елементите от фактическия състав на съпричиняването и обосновава извод, че в процесния случай не се установява съпричиняване на вредоносния резултат от страна на родителите на починалото дете. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК във връзка с този въпрос. Следващите два въпроса в изложението не обосновават извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Въпросите са привързани към оплакването на касатора за необоснованост на решението поради това, че препращайки към мотивите на първостепенния съд въззивната инстанция само формално е изложила свои мотиви без да извърши обстоен анализ на събраните във връзка с възраженията за съпричиняване доказателства и за неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения и по естеството си са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Същите подлежат на преценка в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Поставеният в изложението въпрос :„ Предявеният, но неприет за разглеждане иск в наказателното производство прекъсва ли давността?“, не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Такъв правен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя изхода на спора. Обуславящ решаващите изводи на съда е въпросът под №7 в изложението, уточнен от съда – „ Счита ли се прекъсната погасителната давност, когато производството по предявения иск за вземането, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, е било прекратено? ” По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в решение № 143 от 11.05.2012г. по гр.д.№1424/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. Останалите два въпроса в изложението на този касатор са относими към разпределение на тежестта на разноските с оглед изхода на спора. Същите не са обуславящи решаващите изводи на съда по заявените искови претенции, поради което и не съставляват общо основание за достъп до касация. Същите касаят правилността на въззивното решение и поради това са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. По въпроса за окончателното разпределение на разноските касационната инстанция се произнася с акта си по същество при допускане на касационното обжалване. В обобщение по тази касационна жалба са налице основанията на чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която като краен резултат М. А. И. е осъдена да заплати на ищците солидарно с останалите двама отвеника законна лихва върху присъдените обезщетения в размери от по 120 000 лв., считано от датата на увреждането- 20.09.2009г., до 18.11.2010г. / три години преди предявяване на исковата молба/. По касационната жалба на М. Л. И. и Н. А. С.: И трите правни въпроса, посочени от касаторите, са обуславящи решаващите изводи на съда, а даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,