Определение № 50816 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2545/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от О. В. В. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ОС- Бургас решение № 680/29.12.2021г. по гр.д. № 1138/2021г., в частта с която е потвърдено решение № 260660/28.04.2021г. на РС- Бургас по гр.д. № 6614/2020 г., с което е прогласена нищожността на договор за покупко- продажба на недвижим имот, сключен с нот. акт № 7/12.01.2018г., т.І, нот. дело № 7/18г., по силата на който съпрузите К. И. С. и М. С. С. са продали на О. В. В. описания в нот. акт недвижим имот, поради противоречие със закона- чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл. 152 и чл.209 ЗЗД, с присъждане на разноски. С влязло в сила разпореждане № 1297/06.04.2022 г. по гр.д. № 1138/21г. по описа на ОС- Бургас, подадената от С. В. З. касационна жалба е върната като просрочена. В касационната жалба се прави искане за отмяната на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГП- очевидна неправилност и основанието по чл.280, ал1, т.1 ГПК. С писмения си отговор С. В. З. изразява становище за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и за основателност на касационната жалба. С писмения си отговор М. С. С. и К. И. С. изразяват становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си, ОС- Бургас е споделил изложени от първостепенния съд мотиви. В допълнение е посочил, че съдебната практика неизменно приема, че сделка, сключена при условията на чл. 152 ЗЗД, е нищожна поради противоречие със закона- чл. 26, ал. 1 ЗЗД, и не поражда целените с нея правни последици. Подобно съглашение имало за цел да удовлетвори вземане, възникнало от друго правоотношение между страните, но по начин, различен от установения в закона. Забраната на чл. 152 ЗЗД се отнасяла само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане /решение № 92 по гр.д. № 761/2011 г., ІІІ г.о., ВКС/, като правилото на чл. 209 ЗЗД било частен случай на забраната по чл. 152 ЗЗД. Изложил е, че основанието за въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга той е принуден да приеме условията на кредитора. В случаите, когато съглашението за продажба е постигнато след главното вземане, прехвърлителната сделка не е в нарушение на общата забрана за обезпечаване на задължение в отклонение от предвидените в закона начини, защото длъжникът е освободен от принудата да се съгласи с волята на кредитора, като подобно съглашение представлявало уговорка за даване вместо изпълнение. Позовал се е на решение № 408/10.09.2010г. по гр. д. № 82/2009г. IV г.о., ВКС с което е прието, че привидните договори по чл.26 ал.2 от ЗЗД са прогласени за нищожни отделно от останалите основания за недействителност по смисъла на чл.26, докато продажбите при условията на чл.209 от ЗЗД, както и съглашенията по чл.152 от ЗЗД, са нищожни поради противоречието им със закона – общото основание по чл.26 ал.1 от ЗЗД, както и на решение № 132 от 15.V.2003г. по гр..д № 43/2002г. на ВКС ІV ГО, с което е прието, че в случай, че се разкрие симулативност на продажбата, съдът трябва да съобрази разпоредбата на чл.152 от ЗЗД, разпореждаща императивно недействителност на съглашенията, с които се уговаря начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Приел е, че договорът за продажба на недвижимия имот и сключеното на същата дата споразумение за обратното му изкупуване са верижни и функционално обусловени, която именно верижност и взаимна обусловеност дава отговор на възраженията във въззивните жалби относно основателността на претенцията по чл.26, ал.1 ЗЗД, и неоснователността на наведените съждения, че съдът е сторил извод за симулацията, която пък е основание за нищожност на договорите по чл.26, ал.2 ЗЗД, какъвто иск не е предявяван. От изложената хронология се установявало, че е налице хипотезата на продажба с право на изкупуване, с която се заобикаля забраната, установена в повелителната норма на чл.152 ЗЗД, която забрана обявява за недействително съглашението, с което кредиторът става собственик на заложената вещ, ако заемът не бъде върнат от длъжника и точно такова съглашение представлявала продажбата на апартамента, поради което правилно е приета за нищожна поради противоречие със закона- чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.152 ЗЗД, вр.чл.209 ЗЗД. Това било така, защото страните вместо да уговорят предвидените в закона реални обезпечения на заема, са уговорили в противоречие със закона и по- конкретно разпоредбата на чл.152 ЗЗД кредиторът да стане отнапред собственик на вещта, служеща за обезпечение, като е уговорено и обратно изкупуване в сключеното в същия ден споразумение, при които данни законът обявява подобна продажба с уговорка за изкупуване за недействителна по арг. от чл.209 ЗЗД./в.т.см. решение № 887/02.11.2001г. по г.д. № 311/2001г. ІІ г.о., ВКС/. При тези съображения правилно било прието в първоинстанционното решение, че нищожността на първата прехвърлителна сделка от 12.01.2018 г. в полза на купувача О. В. изключва вещно- правното действие и на последващите разпореждания с имота, тъй като продавачът по тях не може да се разпореди с непритежавано право. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очивидна неправилност. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос: „Наличието на относителна симулация изключва ли наличието на нищожност по чл.152 от ЗЗД и чл.209 от ЗЗД и следва ли съдът, след като е сезиран със спор за относителна симулация, най- напред да се произнесе по относителната симулация преди да формира изводите си за наличие на нищожност по чл.152 и чл.209 от ЗЗД?, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 183/01.02.2018г. на ВКС, ІІІ гр.отд. по гр.д. № 689/17г. Въпросът е теоретичен и е зададен с цел проверка на правилността на решаващите изводи на съда, че договорът за продажба е нищожен, но като сключен в нарушение на забраната установена в чл.152 ЗЗД и чл.209 ЗЗД, а не е нищожен като симулативен. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на заявеното искане за правна защита, определено въз основа на изложените от ищеца обстоятелства, на който е основал иска си, и отправеното искане за правна защита. В случая с оглед твърденията на ищците се налага извода, че предявеният иск е за нищожност на договора за продажба поради противоречие му със закона- чл.152 и чл.209 ЗЗД, а не като привиден на осн. чл.26, ал.2 ЗЗД, както твърди касатора. В трайната практика на ВКС е изяснено, че съглашенията по чл. 152 ЗЗД и продажбите с уговорка за изкупуване по чл. 209 ЗЗД са нищожни поради противоречието им със закона, съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Когато се твърди, че сделката, с която се прехвърля собственост, служи за обезпечение на кредитора, т.е. страните не желаят последиците на прехвърлителната сделка, а искат заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин да се удовлетвори кредитора, различен от този предвиден в закона и постигат уговорка за обратното му изкупуване, основанието за нищожност на договора е заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД и чл.209 ЗЗД, а не привидност по чл.26, ал.2 ЗЗД. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда осъществяването на специфичната за основанието чл.280, ал.1 т.1 ГПК допълнителна предпоставка, изяснена в т. 4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № /2009г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е искането на касатора да допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос „Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени не само от въззивника, но и от възимаемия доводи в тяхната пълнота, като изложи свои собствени мотиви по всички надлежно заявени и подържани от страните възражения и доводи при съобразяване с очертаните с въззивната жалба и отговора за същата предели на производството?“, който въпрос твърди че е решен в противоречи с практиката на ВКС, обективирана в решение №8/19.01.18 г. по т.д. № 2435/16 г и решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/13 г. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС. В случая въззивнният съд, съобразявайки се с трайно установената практика, е анализирал всички доказателства по делото. Противно на изложеното от касатора, въззивният съд се е произнесъл и по всички изложени във въззивната жалба доводи. След препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е изложил и свои допълнителни мотиви, като е приел, че наличието на верижност и взаимна обусловеност на установените по делото обстоятелства- заем, прехвърляне на жилището чрез покупко- продажба и споразумение за обратното му изкупуване, дава отговор на възраженията във въззивните жалби относно основателността на претенцията по чл.26, ал.1 ЗЗД и неоснователност на наведените съждения, че съдът е направил извод за симулация, която е основание за нищожност на договорите по чл.26, ал.2 ЗЗД, какъвто иск не е предявен. В съответствие с практиката на ВКС /решение № 643/12.10.2010г. по гр.д. № 1246/09г., решение № 346/25.11.2011г. по гр.д. № 1387/2010г., решение № 194/18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г. и др./, ОС- Бургас е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, и съгласно разпореденото в закона е направил своите фактически и правни изводи, за да достигне до собствено решение, което е намерило отражение и в мотивите на постановения то него съдебен акт. Доводът за необсъждане на всички изложени във въззивната жалба доводи се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по въпроса следва ли съдът при формиране на своите фактически и правни изводи да съобразява логическата връзка между фактите и евентуалното нарушаване на логическите правила съставлява ли съществено процесуално нарушение, който въпрос твърди, че е решен в противоречие с ТР №1/17.07.2001 на ВКС. Въпросът е теоретичен. Нарушаването на правилата на формалната логика при постановяване на акта /извън хипотезата на грубо нарушаване на правилата на формалната логика/, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания, но не и основание по см. на чл.280 ГПК. В случая, оплакванията на касатора за необоснованост на изводите на съда по своята същност съставляват оплаквания за неправилност на изведените от решаващия съдебен състав на ОС- Бургас правни изводи по спорното материално право и съответно, те са относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с непроизнасянето от съда по твърдяно направено възражение за симулация, относимо към преценката за неправилност, т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 680/29.12.2021г. на ОС- Бургас, ІІІ въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1138/2021г. С оглед изхода на спора О. В. следва да бъде осъдена да заплати на М. С. и К. С. направените в касационното производство разноски в размер на 1100 лв.- заплатено в брой адв. възнаграждение за касационната инстанция. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,