Определение № 1531 от 09.02.2024 г. на ВАС по адм. д. № 632/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на „Крисия“ АД, против определение № 3532/07.12.2023 г., постановено по адм. дело № 2620/2023 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставен без разглеждане предявеният иск срещу Национална агенция за приходите (НАП) и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на съдебния акт. Изразява несъгласие с извода на съда за липса на правен интерес и че дружеството е разполагало с правни способи за защита. Претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл. 232 от АПК не е постъпил писмен отговор от ответника по частната жалба. Върховният административен съд намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. АС-Варна е сезиран с искова молба от „Крисия“ АД с правно основание чл. 128 АПК срещу НАП-София за установяване, че държавата няма вземания от заличения търговец „Крамер Център“ ЕООД, които са предмет на изпълнително дело № 160000303/2016г. по описа на ТД на НАП-Варна. За да обоснове правния си интерес ищецът е посочил, че „Крисия“ АД е едноличен собственик на капитала на заличеното търговско дружество „Крамер Център“ ЕООД. С обжалваното определение съдът е оставил без разглеждане предявения установителен иск с правно основание чл. 128, ал. 2 от АПК срещу НАП и е прекратил производството, поради липса на правен интерес и с оглед обстоятелството че дори да се обоснове правен интерес, същият може да обжалва действията респ. бездействията на публичния изпълнител по съответния административен или съдебен ред предвид нормите на чл. 266 и сл. от ДОПК респ. чл. 294 и сл. от АПК, но не и чрез предявяване на установителен иск по реда на чл. 128 ал. 2 от АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Установителният иск предвиден с нормата на чл. 128, ал. 2 от АПК е допустим при наличието на кумулация от две предпоставки, а именно да е налице спор за съществуването на претендираното административно право или правоотношение, който да обосновава правен интерес от търсената защита по съдебен ред и да липсва друг ред за защита. Споделими са изводите на първостепенния съд за недопустимост на предявения иск поради липса на предвидените в чл. 128, ал. 2 АПК абсолютни процесуални предпоставки. Дори да се приеме, че е налице процесуална легитимация липсва втората абсолютна процесуална предпоставка, която изключва правото на субсидиарния иск по чл. 128, ал. 2 АПК – съществува друг процесуален ред за защита. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ДОПК действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Решаващият орган разглежда жалбата въз основа на данните по преписката и представените от страните доказателства и се произнася с решение по реда и основанията на чл. 267 от ДОПК. В случаите по чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 от ДОПК длъжникът може да обжалва решението пред административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника в 7-дневен срок от съобщението. Решението на административния съд е окончателно и не подлежи на обжалване - чл. 288 от ДОПК. В допълнение следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ДОПК дава закрила, чрез исково производство, на засегнатите права на трети за изпълнителното дело лица, различно от трето задължено лице по чл. 266, ал.1 ДОПК. Отделен въпрос, извън обхвата на проверка по настоящото производство, е дали и доколко „Крисия“ АД е носител на такива права. Предвид последното неоснователен се явява довода на частния жалбоподател, че не е налице друг ред за защита. Анализирайки относимите правни разпоредби и установените по делото факти правилно административният съд е приел, че предявеният установителен иск по чл. 128, ал. 2 от АПК е процесуално недопустим. Тази норма предвижда, че всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение, когато има интерес от това и не разполага с друг ред за защита. В случая категорично не е изпълнена втората предпоставка за допустимост на иска, а именно налице е друг специален ред за защита чрез обжалване на действията на публичния изпълнител по реда на чл. 266 и сл. ДОПК. Независимо дали е упражнено това право или не, съществуването на такъв друг ред за защита е абсолютна процесуална пречка за допустимост на иска по чл. 128, ал. 2 от АПК. С оглед изложеното изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения установителен иск е законосъобразен. Обжалваното определение, с което е прекратено производството по делото е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд