Определение № 4805 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 992/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на Б. Н. Т. срещу решение №1270 от 14.11.2023 г., постановено по в. гр. д. №1242 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, 8-ми граждански състав. Прокуратурата на Република България обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 1160 от 8.03.2023 г. по гр. Д. № 9135 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, I-21 състав, за осъждане на касатора да заплати на Б. Н. Т. изтекли законни лихви върху главницата в размер на 12 088,29 лв. за периода от 3.12.2019 г. до 29.08.2022 г. Б. Н. Т. обжалва решението в частите, с които е отменено първоинстанционното решение и са отхвърлени предявените от него искове срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над 37 754,10 лв. до 121 652,10 лв. за главницата и разликата над 12 088,29 лв. до 35 414 лв. за изтеклите законни лихви. Касаторите считат, че в обжалваните от тях части решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Прокуратурата на Република България сочи като основания за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност и противоречие между въззивното решение и ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд да приложи служебно императивна материалноправна норма/в случая-чл.228, ал.3 от КТ/. Б. Н. Т. желае касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по въпроса дали изплащането на гратификационно обезщетение за работа в друга държавна система се явява пречка за изплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ. Според него разрешението на въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 82 от 22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2693/2019 г. на IV ГО на ВКС. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Б. Н. Т. е изложил в исковата молба, че е освободен от длъжността прокурор, считано от 3.12.2019 г. на основание чл.165, ал.1, т.1 от ЗСВ/поради навършване на 65 годишна възраст/. Съгласно разпоредбата на чл.225, ал.1 във връзка с ал.4 от ЗСВ е следвало да му се изплати еднократно парично обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения, но работодателят е издължил само 2,6 брутни месечни възнаграждения. Затова е поискал от съда Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да му заплати разликата от 139 980 лв. и 38 910,99 лв. законна лихва върху главницата за периода от 3.12.2019 г. до 30.08.2022 г. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е оспорила предявения иск за главницата с твърдението, че обезщетението е правилно изчислено и изплатено, тъй като следва да се приспадне полученото при предходното освобождаване от длъжността обезщетение. По отношение на претендираната законна лихва ответникът е възразил, че съгласно чл.228, ал.3 от КТ обезщетението се изплаща не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, поради което законната лихва евентуално се дължи, считано от 31.1.2020 г. Софийският градски съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати 121 652,10 лв. главница и 35 414 лв. законна лихва върху главницата. Прокуратурата на Република България е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в която не е формулирано възражението относно дължимостта на законната лихва от 31.1.2020 г., а не от претендираната от ищеца дата. Софийският апелативен съд е констатирал, че ищецът е бил освободен от длъжност военен прокурор във Военно-апелативна прокуратура на 31.1.2000 г., когато правното му положение се е уреждало от Закона за съдебната власт от 1994 г./отм./ и от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България от 1995 г./отм./. Основното правоотношение е това, което е свързано с назначението в органите на съдебната власт, а правоотношението, създадено с приемането на кадрова военна служба има подчинено значение. Както е прието в решение № 167 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на III ГО на ВКС, лицата, които са изпълнявали тези длъжности във военните съдилища, са съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следва да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт. Следователно полученото от ищеца през месец май 2000 г. обезщетение по чл.237, ал.1 от отменения ЗОВСРБ, е обезщетение, което той е получил от бюджета на съдебната власт на основание чл.231 от закона за 12 години стаж в органите на съдебната власт. Въззивният съд се е позовал на тълкуването на чл.225, ал.4 от ЗСВ, дадено в решение № 91 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г. на III ГО на ВКС, според което смисълът на нормата е да се избегне повторно плащане за един и същ трудов стаж. Ето защо е приспаднал полученото при предходното прекратяване на правоотношението гратификационно обезщетение като брой заплати/12/, приел е, че при повторното прекратяване се дължи обезщетение в размер на 8 заплати/20-12/, което възлиза на 37 574, 10 лв. Затова е потвърдил решението на първоинстанционния съд за присъждане на 37 574,10 лв. и 12 088,29 лв. законна лихва, отменил е първоинстанционното решение за присъждане на суми над тези размери и е отхвърлил исковете до 121 652,10 лв. главница и 35 414 лв. законна лихва. От така изложените мотиви на въззивното решение е видно, че поставеният от ищеца въпрос е от решаващо значение за изхода на спора, но даденото от въззивния съд разрешение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС. Обезщетението по чл. 225 от ЗСВ за съдия, прокурор или следовател представлява частен случай на благодарственото плащане по чл. 222, ал. 3 от КТ в полза на работника или служителя, когато той е работил продължително във времето при един и същ работодател, без значение дали този работодател/държавен орган/ е преместен в друга система. В този смисъл- решение № 91 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г. на III ГО на ВКС. В случая ищецът е работил като прокурор в един и същ държавен орган както при предходното прекратяване, така и при последващото прекратяване на правоотношението и основната му дейност е тази на магистрат, а не на военнослужещ. Затова приспадането на предишното получено обезщетение от това, което се дължи при последващото освобождаване съответства на разпоредбата на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ и на практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 167 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на III ГО на ВКС. Цитираното от ищеца решение № 82 от 22.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2693/2019 г. на IV ГО на ВКС, не е относимо, тъй като касае друг казус- предходното обезщетение е получено след прекратяване на служебното правоотношение на ищеца по това дело като началник на затвора, тоест-при друг работодател. Дори да се приеме, че съществува противоречива практика по въпроса, то тя е преодоляна по съображенията, посочени в определение № 60721 от 20.10.2021 г. по гр. дело № 1552 по описа за 2021 г. на III ГО на ВКС и цитираната в него практика. Ето защо по поставения от Б. Т. въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Не може да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и в обжалваната от Прокуратурата на Република България част. Тезата на касатора-ответник е, че въззивният съд е следвало да приложи служебно разпоредбата на чл.228, ал.3 от КТ, според която гратификационното обезщетение се дължи в по-късен момент и да намали присъдената законна лихва. Затова решението на въззивния съд в обжалваната от Прокуратурата част противоречи на т.1 на ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Указанията в тълкувателното решение обаче изискват служебно прилагане само на императивна материалноправна норма, тоест правна норма, която защитава обществен интерес. Разпоредбата на чл.228, ал.3 от КТ, която определя момента на дължимост на сумите, изискуеми при прекратяване на трудовото правоотношение, няма такъв характер. Ето защо несъобразяването с нормата представлява неправилност на първоинстанционното решение, по което въззивният съд не се произнася служебно, а само ако има такова оплакване във въззивната жалба съобразно чл.269, предложение последно от ГПК. Следователно няма противоречие между обжалваната част на решението на Софийския апелативен съд и т.1 на ТР №1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на служебно произнасяне по приложението на чл.228, ал.3 от КТ в случая не представлява дори обикновен порок на въззивното решение, тъй като възражение във въззивната жалба в този смисъл липсва, няма дори довод в пледоарията или в писмената защита на пълномощника на ответника. Затова по аргумент от по-силното основание не е налице и твърденият квалифициран порок на решението-очевидна неправилност. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,