Определение № 230 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1161/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК, вр. чл.130 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Д. И. и П. Б. И., против определение № 1075 от 14.11.2023 г. по в.ч.гр.д. № 740/2023 г. на ОС - Русе, с което е потвърдено определение № 3423/21.08.2023 г. по гр.д. № 3731/2022 г. на РС – Русе за връщане на исковата молба и прекратяване производството по делото. С частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставени въпроси, по които се твърди от една страна противоречие с ТР № 3/2016 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 151/17.07.2013 г. по гр.д.№ 574/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 158/01.07.2013 г. по гр.д.№ 1008/2012 г. на ВКС, ІV г.о., а от друга, че въпросите за от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, така 1. Ищецът или съдът определя кои са ответници по предявените основни и евентуални искове, доколкото ако се следва логиката на съда, то по същество ищецът следва да се откаже от основното си възражение, че липсва титул за отнемане на имота в полза на държавата?; 2. Съдът следва ли да се произнесе по допустимостта и на евентуалните искове или следва да се произнесе само по допустимостта на основния иск?; 3. Може ли съдът да задължава ищеца, за да допусне иска до разглеждане в съда да посочи ответник, държавата в лицето на МРРБ, след като относно имота предмет на търсената съдебна защита не е отнет според съдебните решения по заведените искове от КПКОНПИ, а съдебното решение е тълкувано и дописано от администрацията и по същество са извършени разпоредителни действия извън правораздавателната власт на извършетеля и по същество собствеността на процесния имот никога не е била отнета в полза на държавата?; 4. Съдебно решение обявяващо нищожността на правна сделка по вписана искова молба има ли правно действие спрямо КПКОНПИ и предявените от нея искове към трето лице, не е съсобственик според съдебното решение, срещу което трето лице КПКОНПИ води граждански иск и при това с неточно описан имот, в случая процесния?; 5. Допустимо ли е администрацията в противоречие на конституцията да дописва съдебни решения и съдът да приема в противоречие на конституцията, без надлежен съдебен акт, че частен имот е станал държавен, при дописване на съдебното решение от администрацията, при явно погрешно предявен иск от КПКОНПИ към трето лице за различен от процесния имот и това не нарушава ли правото на ЕС? Твърди се и очевидна неправилност-чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. От посочените ответници ТД на НАП Варна, офис Русе, А. Д. П. и „ПМ Груп 2022“ ЕООД, становище не се изисква съгласно чл.130, изр. второ ГПК. Настоящият състав на касационната инстанция намира следното при преценката за допустимостта на касационно обжалване: Съдебното производство е образувано по искова молба на Д. Д. И. и П. Б. И., с която, съобразно и всички последващи уточнения към нея, ищците последователно поддържат твърденията си, че публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Русе, е насочил изпълнение срещу имот на ищците, като се е позовал на влязло в сила решение по гр. д. № 843/2018 г. на ОС-Русе, с което имотът се отнема от А. Д. П. в полза на Държавата по иск по ЗПКОНПИ. Посочено е, че конкретните действия по изпълнението са материализирани в Констативен протокол /протокол за констатиране на имущество № 24-Рс/28.06.2022г. и Протокол за отговорно пазене от 28.06.2022г. към констативния протокол, и двата документа издадени въз основа на Заповед № Д -1029/15.06.2022 г. на директора на ТД на НАП Варна, с които обаче имотът, предмет на съдебното решение, бил изменен и административният орган променил съдебното решение, с което решение е бил отнет от А. П. имот УПИ *, защото административният орган „констатирал“, че се касае за имот УПИ * с построената в него 2 ет. жилищна сграда. Твърди се, че така Държавата не е станала собственик на имота на ищците- УПИ * с построената в него 2 етажна къща, съгласно решението по делото по иска на КПКОНПИ, защото по това съдебно решение е отнет друг имот- УПИ * с построена в него 2 ет. къща. Твърди се още, че А. Д. П. – ответникът по иска на КПКОНПИ по гр. д. № 843/2018 г. на ОС-Русе, не е собственик на описания имот на ищците, предмет на иска, тъй като с решение, постановено по гр. д. № 5785/2020 г. на РС-Русе, е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 2, том V, рег. № 5184, дело № 739 от 03.12.2010 г. по описа на нотариус рег. № *, с който договор А. П. се е легитимирал като собственик. И по това обстоятелство ищците считат, че Държавата не е могла да придобие собствеността върху имота по пътя на гражданската конфискация, тъй като имотът принадлежи на трето за това друго дело лице, а именно на настоящите ищци в режим на СИО. Правото си на собственост ищците извличат от н.а. за покупко--продажба № 20/1994 г. на дворно място с купувач ищеца Д. И., разрешение за строеж от 05.05.1994 г. на 2 ет. жилищна сграда в парцел *, и КНА за собственост № 158/2007 г. за 2 ет. жилищна сграда в парцел * на името на двамата ищци. Съответно на тези твърдения е бил формулиран петитум на исковата молба за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици на УПИ * с построената в него 2 ет. жилищна сграда на 170 кв.м. и прилепен към нея гараж. Първоначални ответници по исковата молба са били посочени публичен изпълнител при ТР на НАП Варна, офис Русе и А. П.. Впоследствие, в резултат на неколкократно оставяне исковата съответник – с молба от 04.0.4.2022 г./л.116/, а след това, с молба от 11.04.2022 г. /л.119 и сл./ Държавата е посочена като основен ответник, а „ПМ Груп“ ЕООД като евентуален ответник, вече по осъдителен иск за собственост и с петитум освен признаване правото на ищците на собственост върху вече посочените недмижими имоти, и за осъждане на ответниците да им предадат владението на същите имоти. След това са постъпили от ищците нови уточнителни молби, отново по повод дадени им указания да уточнят ответника по иска, и дали търгът за процесния имот е приключил, да формулират надлежен петитум на иска, като видно от мотивите на последното разпореждане на първоинстанционния съд № 6199/19.07.2023 г. е прието, че правната квалификация на предявения иск е чл.239, ал.2 ДОПК /предвид приключване на публичната продан с издаване на постановление за възлагане/. С последната уточнителна молба от 16.08.20234 г. ищците са представили коригирана искова молба срещу ответници: публичен изпълнител при ТР на НАП Варна, офис Русе, А. Д. П. и „ПМ Груп“ ЕООД, като отново са изложени същите твърдения защо нито Държавата, нито А. П. са станали собственици на имота на ищците, а за „ПМ Груп“ ЕООД с твърдението, че това дружество не е собственик на имота на ищците /УПИ с 2 ет. къща на 170 кв.м./ по силата на постановлението за възлагане /ПВ/ № 10 от 28.03.2023 г. на ТД на НАП Варна в резултата на проведен в хода на настоящето дело публичен търг по ДОПК, защото макар в ПВ да е вписан възложения имот на същия административен адрес като този, на който се води и процесния имот на ищците, е посочен същия имот като УПИ * и този ответник няма титул за собственост за УПИ * с построените в него сгради. Петитумът е за признаване установено спрямо ответниците, че ищците са собственици на УПИ *, в кв.118, ведно с 2 ет. жилищна сграда на 170 кв.м. / а по скица без квадратура/ с долепен до нея гараж, в [населено място], [улица], като бъдат осъдени ответниците да предадат на ищците владението на описаните имоти. Направено е и искане да се обезсили постановлението за възлагане, като се обяви и нищожността на предхождащите го административни актове. С Определение № 3423/21.08.2023 г., първостепенният съд е прекратил производството по делото и върнал исковата молба, като е приел, че е предявен иск по чл. 269, ал. 1 ДОПК, който обаче е недопустим, защото при така осъществената продан на имот на държавата по реда на ДОПК по иска на КПКОНПИ, взискател и длъжник няма, а се продава имот на държавата, и тя се явява надлежен ответник по иска, а „ПМ Груп 2022“ ЕООД като приемник в хода на делото, има интерес да подпомага Държавата, и спрямо него е приложима нормата на чл.226, ал.1 ГПК. Прието е още, че нередовностите на исковата молба не са били отстранени, тъй като същата е останала насочена срещу ненадлежни ответници по иск по чл.239, ал.2 ДОПК- според приключилия публичен търг в хода на делото. Въззивният съд, по частна жалба на ищците, е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. Посочил е, че правната квалификация на иска е по чл.239, ал.2 ДОПК, но надлежен ответник по него е Държавата, срещу която искът не е насочен, а спрямо „ПМ Груп 2022“ ЕООД като купувач, този иск е недопустим, доколкото няма иск срещу Държавата, а така предявеният иск по чл.269, ал.1 ДОПК е недопустим като предявен срещу ненадлежни ответници, приел е също, че купувачът има правен интерес да участва в процеса, за да подпомага ответника /държавата/, както и да реализира евентуални регресни права по чл. 239, ал. 2 ДОПК. Другите ответници, към които ищците са насочили претенцията си, не са надлежни ответници по иск с правно основание чл. 239, ал. 2 ДОПК. Предвид мотивите на обжалваното въззивно определение, поставените от касаторите въпроси се явяват необуславящи, защото по нито един от тях въззивният съд не се е произнасял. Така липсва общото основание за селекция по тези въпроси съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, което прави безпредметна преценката дали са налице и посочените от касаторите специфични предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Следователно по поставените от касаторите въпроси в изложението няма основание за допускане касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК. При извършената служебна проверка не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното определение. Налице е обаче основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност, изводима от мотивите на обжалваното въззивно определение, защото въззивният съд е нарушил основополагащи принципи на процеса - по чл.6 и чл.7 ГПК, приложил е и превратно закона. С началната искова молба и последващите уточнения, ищците последователно са изложили твърдения, защо считат, че нито Държавата, нито А. П., „ПМ Груп 2022“ ЕООД, са станали собственици на процесния имот. Така излаганите от тях фактически твърдения, посочени по-горе в настоящето определение, сочат, че ищците са предявили иск за собственост, първоначално като установителен иск, а в последствие, с оглед твърдения, че им е отнет процесния имот, и осъдителен иск за собственост, като е формулиран надлежен осъдителен петитум. Ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото, т.е. да квалифицира правото, а е достатъчно с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез посочване на факти, от които го извлича, и съответното искане. Правната квалификация се определя от съда, вкл. и от въззивният съд, който, в производството по частна жалба, разполага с правомощието да разреши самостоятелно повдигнатия пред него процесуален въпрос, независимото от оплакванията с частната жалба и от мотивите на първоинстанционния съд, т.е. при условието на пълен въззив - ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Това сочи, че изводите на въззивният съд, че иск срещу Държавата не е бил предявен, и че ответниците А. П. и „ПМ Груп 2022“ ЕООД са ненадлежни ответници, са очевидно неправилни – формирани при превратно прилагане на закона-ДОПК, несъответни на изложените от ищците обстоятелства, посочени и в мотивите на въззивното определение, и формирани в нарушение на задължението на съда по чл.6 и чл.7 ГПК, вр. чл.129 ГПК, да даде правилна правна квалификация на предявения иск според изложеното от ищеца, като насочи ищеца да отстрани констатирани нередовности на исковата молба. Това налага допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. По въпросите за реда, по който се осъществява защита на правата на трети лица спрямо имущество, което е отнето в полза на Държавата и продадено по реда на ДОПК, ВКС е имал възможност да се произнесе - решение № 652 от 04.11.2024 г. по гр. д. № 80/2024 г., ГК, І г.о. Според него, продажбата по ДОПК на недвижим имот, отнет в полза на държавата по реда на ЗОПДИППД (отм.), се реализира по реда на чл. 246 и сл. от ДОПК. Прието е, че макар такава продажба да не е типичен пример на публична продан на недвижим имот при принудително изпълнение, а продан, която има за цел да осребри отнетата от държавата вещ, следва да се приеме, че засегнатите от това действие трети лица имат на разположение исковата защита, която е уредена в разпоредбите на чл. 269 и чл. 239, ал. 2 от ДОПК. В случая страна в изпълнителния процес е само държавата, тъй като няма участие на длъжник по изпълнението и взискател, поради което единствено тя е пасивно легитимирана да отговаря по предявения по реда на чл. 269 от ГПК иск. Когато третото лице е пропуснало възможността да защити правата си по този ред, който предполага висящо изпълнително производство, то разполага с възможността да предяви иска по чл. 239, ал. 2 от ГПК. В тази хипотеза надлежни ответници по иска са държавата и купувачът по публичната продан, в полза на който е издадено постановлението за възлагане. Това разрешение се споделя и от настоящия състав и е приложимо към настоящия спор, доколкото и според чл.168 от действащия Закон за отнемане на незаконно придобитото имущество (загл. изм. - ДВ, бр. 84 от 2023 г., в сила от 06.10.2023 г., преди с наименование Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество), по който е било постановено отнемане в полза на Държавата на недвижимо имущество от А. П., предмет на настоящия спор, продажбата на отнет недвижим имот се извършва по реда на ДОПК- чл.246 и сл. Съдът, в изпълнение на задължението си по чл.7 ГПК, е длъжен служебно да следи за надлежното извършване на процесуалните действия (ср. определение № 73/15.02.2013 г. по ч. гр. дело № 530/2012 г. на ВКС, I - г. о.). Тъй като процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иск, когато при проверка редовността на исковата молба по реда на чл.129 ГПК, съдът констатира, че искът е предявен срещу лице, което е чуждо на правния спор, така както е индивидуализиран с основанието и петитума на иска, той е длъжен да укаже на ищеца да насочи иска си срещу надлежен ответник. В тази хипотеза посочването на лице, различно от първоначално посочения в исковата молба ответник, не представлява замяна на страна и правилата на чл. 228 ГПК не намират приложение. С насочването на иска срещу надлежния ответник не се създава ново процесуално правоотношение, а се отстраняват процесуалните пречки за развитие на процеса и разглеждане на спора по същество. Съотнесени горните разрешения на ВКС по приложението на закона към настоящия случай сочат за предявен от ищците иск за собственост по смисъла на чл.239, ал.2 ДОПК, надлежни ответници по който се явяват Държавата и „ПМ Груп 2022“ ЕООД, като спрямо тези двама ответници са изложени достатъчно обстоятелства в исковата молба и уточненията към нея, вкл. и последното уточнение с вх.№ 24306/16.08.2023 г. / л.290 от първоинстанционното дело/. Спрямо Държавата исковата молба е била обаче нередовна, поради недаване на указание от съда към ищеца да отстрани несъответствието между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, като насочи иска си срещу Държавата, вместо срещу публичния изпълнител, който действително не е надлежен ответник по иска за собственост според изложените от ищците обстоятелства, а такъв е Държавата, което несъответствие не е било констатирано от въззивния съд в нарушение на чл.129 ГПК, вр. чл.26 ГПК. Направените изводи от въззивния съд за обратното- че иск срещу Държавата не е бил предявен и че „ПМ Груп 2022“ ЕООД не е надлежен ответник по иска по чл.239, ал.2 ГПК, следователно са очевидно неправилни. Спрямо ответника А. П. въззивният съд също не е направил дължимата преценка на изложените обстоятелства в исковата молба на ищците, които определят правната квалификация на иска и неговата допустимост, с което е допуснал квалифицирана форма на нарушение на основополагащ принцип на ГПК-служебното начало по чл.7 ГПК. С оглед изложените обстоятелства от ищците, искът срещу П. попада в хипотезата на чл.124, ал.1 ГПК, а не в хипотезите на чл.239, ал.2 ДОПК или чл.269, ал.2 ГПК, защото исковата претенция срещу него се основава на отричане правото му на собственост върху процесния имот поради прогласяване сделката между него и ищците от 2010 г. за нищожна поради абсолютна симулация с влязло в сила решение. По аргумент от решението по т.3Б на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК за наличие на правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, следва да се приеме, че установителният иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК срещу ответника А. П., явяващ се и праводател на Държавата, в случая е допустим. Изложеното налага отмяна на обжалваното въззивно определение изцяло и на потвърденото с него първоинстанционно определение, и връщане делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по администриране на исковата молба. Последният следва да даде указание на ищците да отстранят освен горепосочената нередовност на исковата молба с оглед конституиране като ответник Държавата, вместо публичния изпълнител при ТД на НАП Варна, така и съществуващата нередовност по иска за собственост по чл.239, ал.2 ГПК, тъй като е останало неуточнено от ищците по отношение на кой от двамата ответници - Държавата и „ПМ Груп 2022“ ЕООД, е заявен положителния установителен иск за собственост, и по отношение на кой е заявен ревандикационния иск, с посочване ясно кой от тези ответници владее процесния имот и от кой момент. По разноските: Тъй като в настоящето производство няма насрещна страна- арг. от чл.130, изр. второ ГПК, то по разноските на ищците за него следва да се произнесе първоинстанционния съд с акта си по приключване на делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,