Определение № 670 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 97/2011 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението си от 27.05.2010 год. по гр. д. № 140/2010 год. Старозагорският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 30.01.2010 год. по гр. д. № 2469/2009 год. на Старозагорския районен съд, с което е отхвърлен иска на Д. Т. С. против Л. Й. А., А. С. А. и Л. Н. М. за делба на овощна градина с площ 716 кв. м., съставляваща имот пл. № * в кадастрален район 259 по плана на новообразуваните имоти на м. „С. к.” в землището на [населено място], при описаните в решението граници. С решение от 10.12.2010 год. по същото дело въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в първото си решение, като е оставил без уважение искането на ответниците да им бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски в размер на 760 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Касационна жалба в срок против въззивното решение е подадена от Д. Т. С., чрез адв. В. К., с оплаквания за неправилността му и молба за отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се допусне съдебна делба на имота. Претендира и заплащане на разноските. Ответниците Л. Й. А. и А. С. А. обжалват в срок допълнителното решение, с което е отхвърлено искането им за разноски във въззивното производство и молят такива да им бъдат присъдени в размера, установен с представения договор за правна защита и съдействие. В представеното изложение към жалбата на касаторката Д. С. същата поддържа наличие на основания за допускане на касационното обжалване с довод за произнасяне на въззивния съд по въпроса за правото на собственост върху спорния имот в противоречие на съдебната практика, каквато обаче не е приложена. Поддържа, че по въпроса за упражняване на косвен съдебен контрол върху административните актове на кмета на общината произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС, което счита за неприложимо, и на ТР № 2/91 год. на ОСГК на ВС. Следователно, поддържаното основание за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответниците оспорват касационната жалба, както и наличието на основанието за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид изложените доводи и въз основа на данните по делото, приема следното: Предявеният от Д. С. иск за делба на имот пл. № 206 по плана на новообразуваните имоти е основан на твърдението, че й е възстановено правото на собственост върху 217/717 ид. ч. с решение на ПК от 2000 год. и заповед на кмета по пар. 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ № 1330 от 14.07.2005 год. Собственик на останалите 500/717 ид. ч. от имота е наследодателят на ответниците С. А., на основание трансформиране на правото му на ползуване по ПМС № 76. Съсобствеността върху имота е създадена с влезлия в сила план на новообразуваните имоти /ПНИ/ от 2003 год., поради което е искала да се допусне делбата на имота между съсобствениците му. Въззивният съд приел, че не е налице съсобственост между страните, осъществявайки инцидентен съдебен контрол върху административния акт, въз основа на който е възстановена собствеността върху идеална част от имота по ПНИ в полза на ищцата, като наследник на бившия собственик, позовавайки се на разясненията по т. 4 ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС относно възможността при спор за собственост другата страна да осъществи защитата си срещу материалната незаконосъоразност на административния акт. Приел е, че заповедта с № 1330 от 14.07.2005 год. на кмета на [община] противоречи на разпоредбата на пар. 4з, ал. 2 ПР на ЗСПЗЗ, тъй като разликата в площта на имота над придобитата от ползувателя е под предвидения в закона размер от 250 кв. м. и не може да се образува нов имот за бившия собственик. Същата следва да остане в имота, придобит от ползувателя, който следва да заплати стойността й. Затова въззивният съд не е зачел правното действие на горната заповед на кмета, независимо от това, че е влязла в сила, поради нейната материална незаконосъобразност, осъществявайки косвения съдебен контрол в спора за наличие на съсобственост върху имота в лицето на страните по делото. Следователно, правният въпрос, обусловил изводите на въззивния съд, е осъществяването на косвения съдебен контрол върху административния акт, с който ищцата, сега касатор се легитимира като собственик на възстановената й идеална част в размер 217/717 ид. ч. За да е налице основание за допускане на касационното обжалване произнасянето по този въпрос следва да е в противоречие на практиката на ВКС, в случая сочените в изложението тълкувателни решения. Настоящата инстанция счита, че такова противоречие не е налице, тъй като, изхождайки от същността на заповедта по пар. 4к, ал. 7 ПР на ЗСПЗЗ на административен акт, въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол върху неговата законосъобразност в спорното производство, в което страната, позоваваща се на него, черпейки права, го противопоставя на другата страна, която реализира защитата си срещу него чрез възражение против незаконосъобразността му, тъй като не е обвързана от влезлия в сила акт. Осъществявайки преценката на законосъобразността на заповедта на кмета въззивният съд се е мотивирал с разясненията по т. 4 от ТР № 6/2006 год. в този смисъл, като оплакването на касаторката за неприложимостта му при реституция по ЗСПЗЗ с оглед легитимацията на ползувателя да обжалва както тази заповед, така и заповедта за одобряване плана на новообразуваните имоти, представлява касационно оплакване за неправилност на въззивното решение, но не и основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложимостта на разясненията на горното тълкувателно решение в спорове за собственост на възстановени по ЗСПЗЗ земи е налице съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава – постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения, като например решение № 15 от 25.01.2011 год. по гр. д. № 1302/2009 год. на ВКС, ІІ г. о. Поставеният втори въпрос от касаторката касае несъобразяване от въззивния съд на нищожността на последващата заповед на кмета с № 2484 от 12.11.2007 год., която не е могла да породи действие именно поради предходната заповед, с която на нея й е възстановена идеална част от имота по ПНИ. В този смисъл се позовава на противоречие с ТР № 2/91 на ОСГК на ВС. В обжалваното решение съдът не се е произнесъл по въпроса за правното действие на последващата заповед на кмета на общината, още по-малко този въпрос е обусловил направените правни изводи, тъй като същите са обосновани от решаването на въпроса за наличие на възстановяване на част от имота в лицето на ищцата, като наследник на бившия собственик, като съдът е приел същото за извършено в противоречие на закона, с оглед оставащата площ от имота по ПНИ в размер, непозволяващ обособяване на друг имот за него. Именно позовавайки се на нарушението на закона при възстановяване на ид. ч. от имота по плана на навообразуваните имоти, създавайки по този начин съсобственост с ползувателя, който е придобил вещно право в качеството му на ползувател, въззивният съд е разрешил спора за съсобствеността на имота в смисъл, че такава не е възникнала мужду страните по делото. Площта на имота по влезлия в сила ПНИ над тази, придобита от ползувателя в това му качество, с оглед размера й под предвидения в закона такъв от 250 кв. м., позволяващ възстановяването му в полза на бившия собственик, е обусловил направения в решението извод. Тъй като не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, квалифицирано с оглед съображенията в изложението на касаторката като такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, /а така е посочено и от нея/, на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о. намира, че касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска. С оглед този изход на производството и заявеното искане от ответниците, касаторката следва да им заплати направените разноски в размер на 650 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения към писмения отговор по чл. 287 ГПК договор за правна помощ и съдействие. По подадената от ответниците частна жалба против решението в частта му, с която е отхвърлено искането им за присъждане на разноски за въззивното производство, съдът намира същата за допустима и основателна. С оглед отхвърляне на иска за делба и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски, възлизащи на сумата 760 лв., заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния им представител във въззивното производство, установено с представения договор за правна защита и съдействие № 041383. Съображението на въззивния съд за липса на отбелязване в съответната графа на пълномощното, че сумата е внесена, е необосновано, с оглед на установения по делото факт за заплатеното възнаграждение, вкл. и от представените към частната жалба копия от него, поради което и изводът е неправилен. След отмяна на решението в тази му част следва да се постанови присъждане на направените във въззивното производство разноски, а с оглед изхода на производството по частната жалба, следва да се присъдят и разноските по него в размер на 100 лв.–адвокатско възнаграждение и 15 лв. – държавна такса. По тези съображения, съдът