Определение № 1668 от 15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 560/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 188 от 09.11.2022 г. по гр.д.№ 356/ 2022 г., с което е частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пазарджишки окръжен съд от 14.04.2020 г. по гр.д.№ 547/ 2017 г. в частта му, в която предявеният иск е отхвърлен, след което ПРБ е осъдена да заплати на Г. В. Д. 15 000 лева обезщетение за претърпени от Т. Г. Б. неимуществени вреди от незаконно обвинение, за което е оправдана с решение № 224/ 15.06.2015 г. по н.д.№ 615/ 2015 г. на Върховния касационен съд, ведно със законната лихва от 15.06.2015 г., като за разликата до пълния предявен размер от 670 000 лв искът е отхвърлен и е разпределена отговорността за разноските по делото. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответникът, поради което в отхвърлящата иска част това решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига правните въпроси „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2-ри от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ и „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Г. Д. оспорва жалбата с доводи по същество /за правилност на обжалваното решение/, а искането за допускане на касационно обжалване счита за неоснователно, без да излага конкретни съображения в тази насока. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявените искове до размер 15 000 лв, въззивният съд приел за установено, че против Т. Б. /починала в хода на производството, с правоприемник Г. В. Д./ било водено досъдебно производство № 115/ 2012 г. по описа на РП – Пазарджик, образувано на 04.09.2012 г. Б. била привлечена в качеството на обвиняем с Постановление от 03.10.2012 г. за извършени престъпления по чл.316 вр. чл.308 НК и чл.212 ал.4 НК и за времето от 03.10.2012 г. – 05.10.2012 г. била задържана за 72 часа. С определение на Пазарджишки районен съд от 05.10.2012 г. по ч.н.д.№ 1475/ 2012 г. спрямо нея била взета мярка за неотклонение „домашен арест“, продължила до 16.10.2012 г., когато била изменена в „подписка“. На 29.03.2013 г. срещу нея бил внесен обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 622/ 2013 г. на Пазарджишки районен съд, по което с присъда подсъдимата била призната за виновна по повдигнатото й обвинение за извършено престъпления по чл.316 вр. чл.308 ал.1 НК и по чл.212 ал.4 вр. ал.2 НК, за които й било наложено едно общо наказание в размер на 5 г. лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. С решение № 27/ 14.02.2014 г. по ВНОХД № 20/ 2014 г. на Пазарджишки окръжен съд така постановената присъда била потвърдена и влязла в сила, а на 28.02.2014 г. била приведена в изпълнение. С определение от 31.03.2014 г. по н.д.№ 570/ 2014 г., ВКС изпълнението на наказанието е било спряно, а впоследствие с решение на ВКС по същото дело, постановено на 30.06.2014 г. наказателното производство било възобновено, въззивното решение било отменено и делото било върнато за разглеждане от Пазарджишки окръжен съд. Този съд, с решение № 33/ 23.03.2015 г. по ВНОХД № 332/ 2014 г. отново потвърдил присъдата на първата инстанция. С решение № 224/15.06.2015 г. по н.д.№ 615/ 2015 г., ВКС, наказателното производство отново било възобновено, а с решение № 33/ 23.03.2015 г. по същото дело въззивното решение и потвърдената с него присъда били отменени. Подсъдимата Б. била оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл.212 НК, а наказателното производство по обвинението за извършено престъпление по чл.316 НК било прекратено поради изтекла погасителна давност. Преди повдигане на обвинение против нея Т. Б. страдала от хронични заболявания, на които наказателното производство не повлияло. Липсва причинна връзка и между смъртта на Б., настъпила след приключване на наказателното производство и неговото провеждане. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че за Т. Б. е възникнало вземане за обезщетяване на неимуществените вреди, които незаконното обвинение за извършено престъпление по чл.212 ал.4 НК срещу нея било причинило. Не се дължало обезщетение по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.316 НК, защото производството в тази част било прекратено поради изтекла давност и обвинението не можело да се счита за незаконно. Съдът посочил, че според съдебната практика всяко наказателно преследване води до негативни изживявания у обвиняемия, които не подлежат на доказване, тъй като настъпването им се счита за сигурно. Само при наличие на твърдения за неблагоприятни последици извън обичайните пострадалият носел тежестта да ги установи. В случая обвинението, по което Б. била оправдана, било за извършено тежко престъпление, тя била задържана под стража и под домашен арест в периода 03. – 16.10.2012 г., а за периода 17.02.2014 г. – 31.03.2014 г. незаконно била лишена от свобода. Съдът съобразил също тежкото здравословно състояние на ищцата като посочил, че макар то да не се дължи на повдигнатото обвинение, престоят й в места за лишаване от свобода при тези заболявания носел допълнителни негативни изживявания. Съобразил също, че Б. била с чисто съдебно минало и практикувала като адвокат, като воденото срещу нея наказателно производство накърнило доброто й име в обществото и професионалната й репутация. Преценявайки в съвкупност тези обстоятелства съдът приел, че обезщетение в размер 15 000 лв е адекватно за търпените от пострадалата неимуществени вреди, а при липса на доказателства за други вреди извън обичайните, за разликата счел искът за неоснователен. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, в мотивите към обжалвания акт, е посочил всички установени по делото обстоятелства, имащи отношение към търпените от незаконно обвиненото лице неимуществени вреди и е посочил какво значение им отдава при определяне на размера на дължимото обезщетение. За определянето на този размер съдът се е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. Взел е предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но дадените разрешения по поставените от жалбоподателя правни въпроси са в съответствие със задължителната практика на ВКС. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и