Определение № 3615 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 134/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5665/15.09.2025 г. по гр.д. № 1641/2024 г., в частта с която Софийският градски съд, изменяйки решение № 9537/05.06.2023 г. по гр.д. № 57234/2021 г. на Софийския районен съд, е отхвърлил иска с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата над 500 лв. до сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществените вреди от това, че в излъченото на 22.10.2012 г. предаване „На кафе“ ответницата Г. Г. Б. нарекла ищцата Е. К. М. лъжец. Решението се обжалва от Е. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по правните въпроси: 1. Как се прилага критерият справедливост по чл. 52 ЗЗД при обида, извършена в национална телевизия със значителен рейтинг, при многократност и ескалация на обидните изрази, с които е уронена професионалната репутация на журналист с отличия? 2. Допустимо ли е въззивният съд да определи размера на обезщетението в отклонение на установения във ВКС стандарт за медийни деликти – за обида в телевизия, и да присъди обезщетението в символичния размер 500 лв., когато при сходна степен на публичност, интензитет и последици ВКС определя обезщетенията в значително по-високи размери? 3. Допустимо ли е въззивният съд да подмени предмета на делото, като редуцира обезщетението въз основа на неотносима публикация, която не е предмет на иска, не съдържа обидни твърдения на пострадалия към делинквента и не е била оспорена по съдебен ред от ответника, а е представена от самия ищец? 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства – СТЕ, СПсЕ, СМЕ, СЛЕ, свидетелски показания, в тяхната съвкупност и да се произнесе, включително по направените възражения за разноските? Касаторът счита въпросите обуславящи – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на ВКС – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че решението е неправилно като постановено при всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът Г. Б., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред ВКС. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че на 12.10.2012 г. в предаването „На кафе“ на „Нова телевизия“ ответницата трикратно изрекла към ищцата „Вие сте лъжец!“ Приел е, че изразът е оскърбителен, унизителен и позорен за ищцата, съставлява обида. Квалифицирал е деянието на ответницата като противоправно – засегнало е права на ищцата, признати в Основния закон – чест, достойнство, добро име (чл. 32, ал. 1 КРБ) и нейното здраве като част от личната й неприкосновеност (чл. 30, ал. 1 КРБ). За да определи размера на обезщетението по справедливост, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства относно релевантните за това обстоятелства. Намерил е, че свидетелката А. Т. е дала показания, че след предаването ищцата била „абсолютно шокирана, зачервена, разплака се … и се чувстваше много съсипана.“ Измерили кръвното й налягане, което било високо. Ходили до аптеката за мента, глог и валериана. Предаването намерило отзвук в обществото. Звънели хора да питат каква е ищцата, защото били чели нейни статии, а тя се оказвала лъжкиня. Намерил е, че свидетелката Н. Л. е дала показания, че няколко дена след предаването ищцата била в тежко психическо състояние, много разстроена и тревожна, с признаци на стресова реакция, с високи стойности на кръвното налягане. Направили консултация с невролог. Намерил е, че от заключението на СПЕ се установява, че след телевизионното предаване ищцата развила остра стресова реакция, преминала в протрахирана тревожно-депресивна реакция с нарушение и на други емоции - натрапливо-доминатнтно мислене, съпроводено с негативен афект; че тази реакция продължила повече от две години (вещото лице С. я констатира към освидетелстването на ищцата), но при адекватно лечение, каквото ищцата не е провела, тя би била напълно възстановена от негативните психически изживявания от обидата. Пред вещото лице ищцата споделила също, че води и други подобни дела. Намерил е, че от заключението на СМЕ се установява, че обидата влошила соматичното й състояние, свързано с нейната хипертонична болест, но това не се отнася за останалите заболявания - остеохондрозни промени, недоимъчна анемия, счупване на ребра, удар по главата, както и за другите й хронични заболявания, различни от хипертонията. Тях ищцата е имала преди предаването – така медицинската документация, по която е работило вещото лице, поради което е заключил да са без връзка с обидата. Намерил е, че доколкото обидните твърдения са били разпространени чрез средство за масова информация, са станали известни на широк кръг лица. Намерил е, че ищцата е публична личност с изградено име в журналистическите среди към момента на обидата. Намерил е, че на 22.04.2010 г. в електронен сайт била публикувана статия с наименование: „Г.: Не вярвам вече на К., допитвам се до други.“ В нея ищцата - автор на статията, обсъдила предполагаема смяна на гинеколога на ответницата, ходенето й по врачки и нежеланието на банки да отпуснат кредит на нейния фактически съпружески съжител. Въззивният съд е приел, че тези твърдения в публикуваната статия не са значима информация, с която обществото е следвало да бъде запознато. Тяхното естество – факти от личния живот, съставляват недопустимо посегателство върху личния живот на ответницата, която е също разпознаваема, публична личност. Съгласно чл. 32, ал. 1 КРБ, личният живот е неприкосновен. Въззивният съд е приел, че това противоправно поведение на ищцата обяснява обидния израз, трикратно използван от ответницата в излъченото предаване. Намерил е от значение и обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането – 12.10.2012 г. При съвкупна преценка на всички тези обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението в размер на сумата 500 лв. Според съществуващата практика на ВКС, основана на разясненията в т. 11 ППлВС № 4/1968 г., че понятието „справедливост“ в смисъла по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с конкретни, обективно проявени обстоятелства, които имат за причина деликта и които изразяват обществения критерий за справедливост, се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от обида на публична личност, разпространена в медия, от значение са следните обстоятелства: Характер на увреждането. Съдът трябва да прецени какъв е характерът на обидата и как тя е възприета в обществото. От значение е дали е публично разпространена – чрез медия, но и конкретния интензитет на засегнатите неимуществените права, защитени от Основния закон – чест, достойнство, добро име на увреденото лице (напр. решение № 413/23.06.2026 г. по гр.д. № 994/2025 г. на I-во ГО. Влияние върху професионалния живот. Съдът следва да анализират обстоятелствата, при които е извършена обидата, включително контекста на публикацията/предаването и начина, по който е била представена информацията (напр. решение № 460/16.07.2025 г. по гр.д. № 5021/2023 г., I-во ГО). Влияние върху личния и професионален живот. Съдът следва да оцени как обидата е повлияла на личния, социалния и професионалния живот на пострадалия, включително дали е довела до загуба на репутация или професионални възможности (напр. решение № 50118/10.11.2022 г. по гр.д. № 4583/2021 г., I-во ГО). Продължителност и интензитет на негативните психически изживявания. Съдът е длъжен да вземе предвид продължителността и интензитета на негативните психични изживявания, причинени от обидата, и как те са повлияли на здравословното състояние на пострадалия (напр. решение № 377/19.06.2024 г. по гр.д. № 4064/2023 г., III-то ГО). Възраст и социално положение на пострадалия. Възрастта и социалното положение на пострадалия също играят важна роля при определяне на размера на обезщетението, тъй като различни социални групи могат да реагират различно на подобни обиди (напр. решение № 670/06.11.2025 г. по гр.д. № 1305/2025 г., III-то ГО). Икономическите условия в страната. Съдът е длъжен да вземе предвид икономическите условия в страната към момента на увреждането, за да осигури справедливост и да не допусне обезпечението да се превърне в източник на неоснователно обогатяване (напр. решение № 769/30.12.2024 г. по гр.д. № 3600/2023 г., I-во ГО). Тези обстоятелства са отчетени в решението, а първият повдигнат въпрос е свързан с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е определил обезщетението в занижен размер, без да отчете, че обидата е извършена в предаване на национална телевизия със значителен рейтинг при многократност и ескалация на обидните изрази, които са накърнили професионалната репутация на награждаван журналист. При така очертаните с въпроса обстоятелства в решението е прието, че ответницата е използвала обидният израз трикратно. Въззивният съд не е приемал, че предаването е излъчено в национална телевизия, при „ескалация на обидните изрази“ (касаторът се оплаква, че ответницата използвала в предаването и други изрази, които също намира за унизителни: „тенекиено перо“, „пасквили“, „това не е журналистика“, „не търпете хора като нея, които лъжат“) и съдът не е приемал, че ищцата е награждаван журналист. Обяснението е в ЗРТ, според който единствената национална телевизия е БНТ, в заявеното основание на иска – обезщетението се претендира за неимуществените вреди от трикратно използвания израз „Вие сте лъжец!“ в предаването на „Нова телевизия“, и в обсъдените доказателства. Според мотивите на решението, не изглежда по делото да са сочени, респ. събрани доказателства, че към момента на увреждането предаването „На кафе“ е със значителен рейтинг и ищцата е журналист, отличен с награди. Следователно тълкуването, което касаторът очаква настоящият състав да извърши с отговора на първия повдигнат въпрос, в една част би било в противоречие със ЗРТ, в друга – в противоречие с практиката на ВКС по чл. 6, ал. 2 ГПК, а в третата – следва да се свърже с четвъртия въпрос, и така настоящият състав да прецени тяхното значение в установяване на общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос № 4 е свързан с практиката на ВКС по прилагането на чл. 12, и на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но която също така отчита ограничението в правомощията на въззивния съд, произтичащи от чл. 269, изр. 2 ГПК и разяснени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 2013 г. ОСГТК на ВКС. С повдигнатия процесуалноправен въпрос касаторът не разяснява кои доказателства въззивният съд е бил длъжен, но не е обсъдил, за да установи значителния рейтинг на предаването и това, че обидата е засегнала журналист с отличия. Произволното изброяване на доказателствени средства - СТЕ, СПсЕ, СМЕ, СЛЕ, свидетелски показания, обаче обективно не може да се свърже със задължение на въззивния съд да обсъди и анализира конкретно доказателство. Особено като бъде съобразено, че само ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, а дейността на въззивния съд като инстанция по същество е била ограничена от оплакванията във въззивната жалба - спорът не попада в изключенията в т. 1 от тълкувателното решение и пред въззивния съд нови доказателства не са събрани. Следователно в установяване на конкретните задължения на въззивния съд по обсъждане на събраните доказателства като неразривна част от неговото правомощие да реши спора по същество, касаторът следва да свърже въпрос № 4 и с ограниченията по чл. 269, изр. 2 ГПК, така както са разяснени в тълкувателното решение и в практиката на ВКС. Въпрос по прилагането на чл. 269, изр. 2 ГПК няма повдигнат. От мотивите на решението се установява, че въззивният съд е отказал да базира изводите си на заключение на СЛЕ, което било изготвено и прието за целите на друго производство. Отказът обаче съответства на практиката на ВКС по чл. 11 ГПК (напр. решение № 66/12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г. и решение № 279/08.05.2024 г. по гр.д. № 1619/2023 г., все на IV-то ГО). В обобщение, решението съдържа необходимите мотиви за това кои обстоятелства въззивният съд е приел да са във връзка с противоправното деяние на ответника и за кои е изключил тази връзка, включително по причина, свързана с поведението на увреденото лице – непроведеното адекватно лечение. Решението съдържа и необходимия анализ на доказателствата. Дали обсъдените от въззивния съд допустими доказателствени средства действително установяват фактическата обстановка, възприета в решението, в настоящото производство не може да се провери. Изложените мотиви в решението обаче удовлетворяват изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По първия и четвъртия въпроси не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – общата и допълнителната, за допускане на касационния контрол. В своята практика в ангажиране на деликтна по характера си отговорност ВКС еднозначно приема, че за да е налице сходство в случаите, а с това – и противоречие на обжалваното решение с други решения на ВКС дела, са необходими сходство в обстоятелствата, при които е извършено увреждането, сходство в начина на извършването му, сходство в начина, по който е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице, и сходство в обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането. В своята практика ВКС не допуска също обезщетението да се превърне в източник на неоснователно обогатяване. В обосноваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия въпрос № 2, касаторът се позовава на „Делото Х. срещу С.“ с твърдения за „пряк аналог“. Това дело приключва с определение № 527/04.06.2020 г. по гр.д. № 204/2020 г. на ВКС, с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Определението по чл. 288 ГПК не формира „практика на ВКС“ в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът прилага решения на ВКС по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД. Никое от тях не разкрива сходство със спора, разгледан в решението. Достатъчен аргумент за това е, че в никое от тези решения деликтът не е осъществен по време, близко до момента на увреждането по настоящия спор - 10.12.2012 г. По въпрос № 2 са изключени предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общата и допълнителната) за допускане на касационния контрол. Въпрос № 3 не обуславя решението. В своята практика Върховният касационен съд приема, че предмета на делото очертават спорното право, така както го индивидуализира исковата молба, но и възраженията в отговора на ответника, а предмета на спора пред втората инстанция предопределят предмета на въззивната жалба и оплакванията в нея, но и поддържаните възражения и оплакванията в отговора на жалбата. В случая, в отговора на исковата молба ответницата е възразила, че обяснението да нарече ищеца „лъжец“ в предаването на „Нова телевизия“ е в публикуваната на 22.04.2010 г. в електронен сайт статия с автор ищцата. Във въззивната жалба се е оплакала, че установимите обстоятелства чрез тази статия са релевантни, но първостепенният съд не ги е обсъдил. Във въззивното решение оплакването е прието за основателно и въззивният съд е основал изводите си за размера на присъденото обезщетение на изнесеното в тази статия, приемайки че ищцата също е нарушила конституционно защитено право на ответницата. Предметът на делото не е „подменен“. В своята практика ВКС приема също, че релевантни факти могат да бъдат установени от страната, на която е доказателствената тежест, но и в резултат на другите събрани по делото доказателства, включително представени от насрещната страна. По този въпрос също са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, включително и по причина, че касаторът не го свързва с друг материалноправен, а именно за значението на установимите чрез статията обстоятелства за размера на обезщетението. Въпросите включват и част, свързана с оплакване в касационната жалба, че като краен резултат ищецът ще понесе отговорност за разноските по делото в по-висок размер от присъденото обезщетение. С позоваване на практика на ЕКПЧ и със становище, че въпросите са от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото, касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вероятно касаторът визира решенията на ЕКПЧ по делата С. срещу България и Ч. и К. срещу България. С тях ЕСПЧ установява несъвместимост на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ (в първоначалната редакция на Закона, тогава ЗОДВПГ) с чл. 6 § 1 КЗПЧОС. Чл. 10, ал. 2 ЗОДВПГ е допускала възможност при частично уважаване на иска ищецът да бъде осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част, надвишаваща размера на пресъденото обезщетение, т.е. възможност при успешен изход на делото да стане длъжник на държавата. Решението С. срещу България