Определение № 4451 от 10.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3489/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Образувано е по частна жалба на Н. Лиип, чрез адв. Димитрова, срещу определение № 74 от 04.01.2024 г. по адм. дело № 1092/2023 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлено искането й за допълване на определение № 3401 от 27.11.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението. Иска се отмяна на определението и присъждане на съдебни разноски в размер на 600 лева, изплатен адвокатски хонорар, както и присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът – С. Колев, в писмено възражение излага доводи за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, Второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е постъпила в срока по чл. 230 от АПК, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения: С определение № 3401 от 27.11.2023 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. дело № 1092/2023 г., е оставена без разглеждане жалбата на С. Колев срещу заповед № 80/04.04.2023 г. на кмета на район „Одесос“, Община Варна, и е прекратено производството по делото. Производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 8 от АПК и във връзка с подадена молба от жалбоподателя по чл. 155 от АПК. Цитираното определение е било оспорено в частта за разноските от заинтересованата страна Н. Лиип, като с определение № 74 от 04.01.2024 г. по адм. дело № 1092/2023 г. Административен съд – Варна е отхвърлил искането за допълване на определението в частта за разноските. За да остави без уважение искането на Н. Лиип административният съд е приел, че оспореният акт ангажира задължение за последващи действия и на Н. Лиип, а не й създава права, за да се счита, че е благоприятен за нея. Според съда тази констатация изключва приложението на чл. 143, ал. 4 от АПК и възпрепятства правото на тази страна да търси присъждане на разноски по делото. Определението е правилно като краен резултат. Правото на разноски като акцесорно материално право на страните в процеса, регламентирано с разпоредбата на чл. 143 от АПК и чл. 81 от ГПК във вр. с чл. 78 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, съставлява имуществено субективно право, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. По отношение на заинтересованата страна, каквото качество е имал частният жалбоподател в първоинстанционното производство, правото на разноски при прекратяване на делото е ограничено от изрично посочено условие в чл. 143, ал. 4 от АПК, съгласно който когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. В конкретния случай неправилно административният съд приема, че разпоредбата на чл. 143, ал. 4 от АПК се явява неприложима по отношение на заинтересованата страна Н. Лиип, тъй като оспореният акт не е благоприятен за нея. Настоящата съдебна инстанция намира, обратно на прието от административния съд, че оспорената заповед е била благоприятен акт за тази заинтересована страна. Това е така доколкото с оспорената заповед, на основание чл. 49, ал. 4 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/, са били задължени собствениците и ползвателите на сграда в етажна собственост с адрес [улица], гр. Варна, да предприемат незабавни мерки за извършване на неотложен ремонт за възстановяване, поправяне и заздравяване на вертикалната канализация за отпадни води на десните апартаменти в сградата, именно във връзка с подадено от Н. Лиип заявление за неотложен ремонт по чл. 49 от ЗУЕС с рег. № АГУП2300025ЗОД/01.03.2023 г. С оглед на това разпореденото с тази заповед е било благоприятно и изцяло в интерес на тази заинтересована страна, която и видно от депозираните по делото писмени молби е изразила становище за неоснователност на първоинстанционната жалба. Настоящата съдебна инстанция намира обаче, че независимо от гореизложеното, правилно съдът като краен резултат по съществото си е оставил без уважение искането на Н. Лиип за допълване на прекратителното определение в частта за разноските, но по следните мотиви: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г.на ОСГТК на ВКС, задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от ЗСВл, се присъждат само реално извършени съдебно – деловодни разноски, доказани по надлежния ред. Когато в договора за правна помощ е посочено, че плащането на договорения адвокатски хонорар ще стане по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В процесния случай, видно от представения в първоинстанционното производство договор за правна защита и съдействие от 27.03.2023 г., при заплащането на адвокатско възнаграждение на адв. Димитрова е уговорено това да стане по банков път в сметка в „ПИБ“ АД, но доказателства за заверяване на банковата сметка /платежно нареждане и/или друг документ/ на адвоката пълномощник не са представени. В тази връзка следва да се има предвид, че представения списък на разноските по чл. 80 ГПК не дава основание за присъждане на твърдяния размер на адвокатско възнаграждение, след като не са представени доказателства за реалното му заплащане по уговорения в договора начин - по банков път. Предвид изложеното, молбата за допълване на определението в частта за разноските е неоснователна и доколкото същата с обжалваното определение е била отхвърлена, то същото като краен резултат е правилно. Анотирана съдебна практика Водим от горното Върховният административен съд, Второ отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 236 от АПК,