Определение № 99 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 327/2021 г.

Производството е образувано по частна жалба вх. №9786 от 01.07.2020 г. срещу определение №587 от 21.02.2020 г. по гр. дело № 5282/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което решението по същото дело се допълва в частта за разноските на основание чл.248 ГПК. Жалбоподателите излагат доводи, че обжалваното определение е неправилно. Твърдят, че ответниците по исковете са станали причина за това да предяват недопустими искове, поради което не трябва да им се присъждат разноски. Отговорността на ищците в случая е солидарна, а не разделна. Правят уведомление за цесия и изявление за прихващане с присъдени в тяхна полза суми за разноски срещу ответниците по други дела с вземането на ответниците за разноски по настоящото дело. Въззивният съд е приел, че ответниците по иска във въззивното производство са претендирали изплатено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 3 390 лв., които следва да им бъдат присъдени съобразно изхода на спора. По подадената частна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Правилно с обжалваното определение е допълнено постановеното по делото решение като съобразно изхода на спора са присъдени на ответниците по иска направените във въззивното производство деловодни разноски. Ищците-жалбоподатели са осъдени да заплатят солидарно направените от ответниците деловодни разноски, така както е поискано от последните. Отговорността за разноски е правна последица на решението и представлява правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото. Съобразно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК ответниците по исковете имат право на деловодни разноски и при прекратяването на делото, както е в разглеждания случай. Не съществува процесуална възможност ищците да бъдат освободени от задължението да платят на ответниците направените деловодни разноски при предявяването на недопустими искове, по които производството по делото е прекратено. Съдебното прихващане включва материалноправното изявление за прихващане. Неговите особености произтичат от това, че: 1) предявеното от ищеца (пасивното) вземане по правило не е ликвидно (ако то е ликвидно, не би имало спор), ответникът може да го направи ликвидно и да го направи да се счита изискуемо, като предяви безусловно възражение за прихващане; ако възражението за прихващане е съчетано с оспорване на иска, то е условно, и нито прави пасивното вземане ликвидно, нито го прави да се счита изискуемо; и 2) насрещното вземане на ответника може да е ликвидно, но може и да не е ликвидно, както това на ищеца. Когато ответникът прихваща условно с ликвидно свое вземане, за да породи действие неговото изявление, трябва да бъде установено възникването и изискуемостта на вземането на ищеца и то да стане ликвидно, т.е. изявлението на ответника за прихващане поражда действие с влизането в сила на решението, което признава вземането на ищеца (тогава се сбъдва условието), като взаимното погасяване се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Кога настъпва ликвидността на всяко от вземанията, е без значение за момента на тяхното взаимно погасяване. Когато не само вземането на ищеца, но и вземането на ответника е неликвидно, за да породи действие изявлението на последния, трябва да бъде установено възникването и изискуемостта и на двете вземания и те – двете да станат ликвидни, т.е. изявлението на ответника за прихващане поражда действие с влизането в сила на решението, което признава и двете вземания, като взаимното погасяване се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Това че ликвидността на двете вземания е настъпила по-късно по едно и също време, е без значение за момента на тяхното взаимно погасяване, то винаги се осъществява към изискуемостта на по-късното вземане. Най-общо съдебното прихващане е средство за защита срещу иска, което става част от предмета на делото – чл.298, ал.4 ГПК, поради което то не може да се разгледа в производството по чл.248 ГПК поради посочената по-горе специфика на отговорността за разноски като правна последица на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.